Избрани творби в два тома. Том втори

Преди пет години детето нямаше нищо от Мартин. Сега постепенно придобива всичко — откакто Хеновева Гарсия се върна в Макондо с шестте си деца, между които две двойки близнаци. Хеновева беше напълняла и остаряла. Около очите й имаше сини жилки, от които лицето й, някога чисто и гладко, изглеждаше сега мръсно. Излъчваше шумно и невъздържано щастие сред пилците си, обути в бели обувчици, с жаба и маншети от органди5. Аз знаех, че Хеновева беше избягала с директора на една куклена трупа и изпитвах някакво странно чувство на отвращение при вида на децата й, чиито движения сякаш бяха автоматични, като че ли се управляваха от един централен механизъм; дребни и смущаващо приличащи си, и шестте с еднакви обувки, с еднакви жаба и маншети. Печално и жалко ми се струваше невъздържаното щастие на Хеновева, нейната външност с куп модни подробности в едно разорено, потънало в прах градче. Имаше нещо тъжно, някаква жалка комичност в маниерите й, в усилието да изглежда щастлива, в оплакванията й от нашия начин на живот, толкова различен от живота в куклената трупа.

Като я гледах, си спомнях миналото. Казах й: „Ама ти страшно си надебеляла.“ Тогава тя се натъжи: „Трябва да е от спомените.“ Изгледа внимателно детето и каза: „Ами какво стана с магьосника с четирите копчета?“ Аз отвърнах само: „Отиде си“, защото знаех, че тя знае. А Хеновева попита: „И само туй ли ти остави?“ Отговорих й, че ми е оставил само това дете. Тя се изсмя с неуместен, просташки смях: „Трябва да си бая слаб, щом за пет години си направил само едно дете.“ И продължи да кудкудяка, като се въртеше сред пилците си: „Пък аз бях луда по него. Кълна се, че щях да ти го отнема, ако не се бяхме запознали на бдение при дете. По онова време бях страшно суеверна.“

Преди да се разделим, Хеновева дълго гледа детето и рече: „Наистина е досущ като него. Липсва му само сакото с четирите копчета.“ И от този миг детето започна да ми изглежда досущ като баща си, сякаш Хеновева му бе донесла магията на приликата. Понякога съм го заварвала опрял лакти на масата, с наклонена на лявото рамо глава и замъглен поглед, зареян нанякъде. Също като Мартин, когато се облягаше на парапета до саксиите с карамфили и казваше: „Дори да не беше ти, пак бих останал да живея в Макондо завинаги.“ Понякога имам чувството, че ще го каже, както би могъл да го каже сега, седнал до мене, мълчалив, пипайки зачервения си от горещината нос. „Боли ли те?“ — питам го аз. Той отговаря, че не, мислел си, че не би могъл да понася очила. „Няма защо да те тревожи това“ — казвам аз и отпускам възела на връзката му. „Като се приберем в къщи, ще си починеш и ще се изкъпеш.“ После поглеждам към баща си, който повиква най-стария от индианците: „Катауре“. Той е нисък и набит, пуши на кревата и като чува името си, вдига глава и търси лицето на баща ми с малките си мрачни очи. Но тъкмо когато баща ми понечва да заговори, в задната стаичка се чуват стъпките на кмета и той влиза, клатушкайки се.

11

Това пладне у дома беше ужасно. Макар че вестта за смъртта му не ме изненада, защото отдавна я очаквах, не можех да предположа, че ще предизвика такъв смут в къщата ми. Някой трябваше да ме придружи на погребението и аз мислех, че това ще бъде жена ми, най-вече заради онзи следобед преди три години, след болестта ми, когато, преглеждайки чекмеджетата на писалището ми, тя намери бастунчето със сребърната дръжка и танцуващата балеринка. Мисля, че по това време бяхме забравили играчката. Но този следобед я навихме и балеринката танцува както някога, съживена от музиката, която преди беше весела, но след дългото мълчание в чекмеджето звучеше мрачно и носталгично. Аделаида я гледаше как танцува и си спомняше. После се обърна към мен с навлажнени от лека тъга очи:

— За кого ти напомня?

Аз знаех за кого мисли Аделаида, докато изхабената мелодийка на играчката изпълваше стаята с тъга.

— Какво ли е станало с него? — рече жена ми, обзета от спомени, разтърсена може би от полъха на онова време, когато той се появяваше на прага на стаята в шест часа вечерта и окачваше лампата над вратата.

— В къщата на ъгъла е — отвърнах аз. — Скоро ще умре и ние ще трябва да го погребем.

Аделаида мълчеше, погълната от танца на балеринката, и аз се почувствувах заразен от нейната тъга. Казах й.

— Все ми се иска да узная за кого го взе в деня, когато пристигна у дома. Беше сложила онази трапеза, защото ти е заприличал на някого.

Аделаида отговори с вяла усмивка:

— Ще ми се смееш, ако ти кажа на кого ми заприлича, когато застана ей там, в ъгъла, с балеринката в ръка. — И тя посочи с пръст натам, където го бе видяла преди двайсет и четири години с ботуши от едно парче и дрехи, които приличаха на военна униформа.