Избрани творби в два тома. Том втори

„По прозорците има хора — казва човекът, — но то е просто от любопитство. Жените за нищо и никакво увисват по прозорците.“ Но мисля, че дядо не го чува, защото гледа през прозореца към улицата. Тогава човекът се раздвижва, отива до кревата и казва на мъжете, веейки си с шапката: „Сега може да го заковете. И отворете вратата да влезе малко чист въздух.“

Мъжете се раздвижват. Един от тях се навежда над кутията с чука и пироните, а другите се запътват към вратата. Майка ми става. Изпотена и бледа е. Премества стола, хваща ме за ръка и ме дръпва настрана, за да минат мъжете, които се приближават да отворят вратата.

Първо се мъчат да издърпат резето, което изглежда слепено с ръждясалите халки, но не успяват да го мръднат. Сякаш някой се е облегнал с всички сили откъм улицата. Но когато един от мъжете се опира на вратата и я блъсва, в стаята се вдига шум от дърво, от ръждясали панти, ключалки, споени от времето, и вратата зейва огромна, сякаш за да минат двама души един върху друг: чува се продължителното изскърцване на дървото и събудените железа. И преди да успеем да схванем какво става, светлината нахлува в стаята заднишком, мощна и ослепителна, защото са махнали преградата, която я е възпирала цели двеста години със силата на двеста вола, и тя пада по гръб на пода, повличайки сянката на предметите в стремителното си падане. Хората рязко се очертават, като от мълния по пладне, олюляват се и струва ми се, че трябва да се хванат за нещо, за да не ги повали светлината.

Когато вратата се отваря, някъде в градчето се обажда алкараван. Сега виждам улицата. Виждам блестящия парещ прах. Виждам няколко души, облегнати на отсрещния тротоар, скръстили ръце, гледайки към стаята. Пак чувам алкаравана и казвам на мама: „Чуваш ли?“ Тя ми отвръща, че чува, че трябва да е три часът. Но Ада ми е казвала, че алкараваните се обаждат, когато усетят миризма на умряло. Искам да кажа на мама точно когато чувам силния удар на чука върху главичката на пирона. Чукът удря ли, удря, звукът му изпълва всичко: почива си за миг и продължава да удря, пробождайки шест пъти дървото, събуждайки проточен тъжен вопъл от заспалите дъски, а мама, извърнала лице на другата страна, гледа през прозореца към улицата.

Когато свършват да коват, се чува викът на няколко чапли. Дядо прави знак на своите хора. Те се навеждат, накланят ковчега, а човекът, застанал в ъгъла с шапка, казва на дядо: „Не се безпокойте, господин полковник.“ И тогава дядо се обръща към ъгъла, възбуден, с подута и морава като на боен петел шия. Ала не казва нищо. Човекът пак заговаря от ъгъла: „Дори мисля, че никой в градчето не си спомня за това.“

В този миг действително усещам трепет в корема. Сега наистина ми се ходи на едно място, си казвам, но виждам, че вече е твърде късно. Мъжете се напрягат за последен път, изправят се със заковани в пода пети и ковчегът започва да плува в светлината, сякаш отнасят на гробищата мъртъв кораб.

И аз си казвам: Сега ще усетят миризмата. Сега всички алкаравани ще закрещят.

Разкази

Габриел Гарсия Маркес Третото примирение

Ето го пак онзи шум. Същият — леден, режещ, отвесен шум, който вече толкова добре познаваше, но който сега му се струваше остър и мъчителен, сякаш за един ден беше отвикнал от него.