Избрани творби в два тома. Том втори

Мислено, без да се докосва, обходи една по една всички части на тялото си. Там, на твърда възглавница, лежеше главата му, леко обърната наляво, с полуотворена уста, както си я представяше той, защото тънка струйка студен ветрец посипваше гърлото му с ледени зрънца. Прекършен беше като двадесет и пет годишно дърво. Опита може би да си затвори устата. Кърпата, която притискаше челюстта му, се беше разхлабила. Не можа да се намести, да се оправи или поне да заеме някаква „поза“, че да изглежда прилично като покойник. Мускулите му, крайниците му не се откликваха веднага на повика на нервната му система, както по-рано. Вече не беше нормалното момче от преди осемнадесет години, което можеше да се движи, както си поиска. Усети ръцете си отпуснати, повалени завинаги, притиснати в подплатените стени на ковчега. Коремът му беше твърд като кората на орехово дърво. А по-надолу краката му — непокътнати, точно каквито трябва да бъдат — допълваха неговата съвършена анатомия на вече пораснал човек. Тялото му лежеше тежко, но спокойно, удобно, без нищо да му убива — сякаш светът изведнъж бе спрял движението си и никой не нарушаваше тишината, като че ли всички бели дробове на земята бяха спрели да дишат, за да не нарушат крехкия покой на въздуха. Чувствуваше се щастлив като момче, легнало по гръб на прохладна гъста трева, загледано в някой висок облак, който се отдалечава по следобедното небе. Щастлив беше, макар да знаеше, че е мъртъв, че почиваше завинаги в ковчега си, покрит с изкуствена коприна. Съзнанието му беше съвсем ясно. Не беше както преди, след първата му смърт, през която се чувствуваше затъпял и глупав. Четирите свещи край него, подновявани на всеки три месеца, скоро щяха да догорят отново, и то тъкмо когато щяха да бъдат необходими. Усети близката свежест на влажните теменуги, донесени от майка му онази сутрин. Чувствуваше я в белите лилии, в розите. Но цялата онази ужасна действителност не будеше у него никакво безпокойство. Напротив, щастлив си беше там, самичък със своята самота. Щеше ли да го обземе страх после?

Кой знае. Трудно му беше да си помисли за онзи миг, когато чукът щеше да забие пироните в зеленото дърво и ковчегът щеше да изскърца под твърдата надежда, че отново ще стане дърво. Тялото му, притегляно сега с още по-голяма сила от властната земя, щеше да остане на дъното на гроба, сред влажна мека глина, а над него, през четири кубически метра пръст, щяха постепенно да заглъхват последните удари на лопатите на гробарите. Не. Там също нямаше да се уплаши. Това щеше да е просто продължение на неговата смърт, най-естествено продължение на сегашното му състояние.

Нямаше да остане вече нито един градус топлина в тялото му, гръбначният му мозък щеше да изстине завинаги и ледени звездички щяха да проникнат до мозъка на костите му. Колко хубаво щеше да свикне с новия си живот на мъртвец! Само че някой ден щеше да усети как твърдото му скеле се разпада, рухва и когато се опита да преповтори, да преброи една по една частите на тялото си, няма да ги намери. Ще усети, че няма точна, определена форма и с примирение ще разбере, че е загубил своята съвършена анатомия на двадесет и пет годишен мъж и се е превърнал в шепа безформена кал, без геометрични очертания.

В библейската кал на смъртта. Може би тогава ще почувствува лека тъга — тъга, че не е истински труп, с безупречна анатомия, а въображаем, абстрактен труп, съществуващ само в смътния спомен на роднините си. Ще разбере тогава, че му предстои да се изкачи по капилярните съдове на някое ябълково дърво и да се събуди в някоя есенна утрин захапан от гладно дете. Ще узнае тогава — и това наистина ще го натъжи, — че е загубил целостта си, че вече не е дори обикновен мъртвец, като всички други.

Последната нощ прекара щастливо, в самотната компания на собствения си труп.

Но на другия ден, когато през отворения прозорец проникнаха първите лъчи на топлото слънце, усети, че кожата му се е отпуснала. Наблюдава се известно време, спокоен, неподвижен. Остави полъхът на въздуха да потича по тялото му. Не можеше да се съмнява: това беше „миризмата“. През нощта трупната отрова, трупното разлагане беше влязло в действие. Организмът му беше започнал да се разлага, да гние както телата на всички мъртъвци. Тази миризма на развалено месо, разбира се, с нищо не можеше да се сбърка. Тя изчезваше и после пак се появяваше, още по-остра. Тялото му се беше разложило от топлината на предишната нощ. Да. Той гниеше. След няколко часа майка му ще дойде да смени цветята и още от прага ще я блъсне тази смрад на разложена плът. Тогава вече ще го отнесат да преспи своята втора смърт сред другите мъртъвци.