Избрани творби в два тома. Том втори

Но изведнъж страхът го мушна с юмрук в гърба. Страхът! Колко дълбока и пълна със смисъл дума! Днес чувствуваше истински, „физически“ страх. На какво ли се дължеше? Той го разбираше прекрасно и целият изтръпваше: вероятно не беше мъртъв. Бяха го сложили там, в този ковчег, който сега съвършено ясно усещаше — мек, подплатен, ужасно удобен, — и призракът на страха му отвори прозореца към истината: щяха да го погребат жив!

Не можеше да бъде мъртъв, щом като ясно осъзнаваше всичко — живота, който сновеше край него с тих шепот, топлия мирис на хелиотропите, който нахлуваше през отворения прозорец и се смесваше с миризмата. Напълно осъзнаваше бавното капене на водата от чешмата, песента на щуреца, който беше останал в ъгъла и продължаваше да пее, мислейки, че още не е съмнало.

Всичко опровергаваше смъртта му. Всичко друго освен миризмата. Но откъде можеше да знае той дали тази миризма е негова? Може би майка му предишния ден е забравила да смени водата във вазите и стеблата на цветята гниеха? Или пък може би плъхът, довлечен в неговата стая от котката, се е разложил от горещината? „Миризмата“ не можеше да бъде от неговото тяло.

Преди няколко минути се чувствуваше щастлив от смъртта си, защото мислеше, че е мъртъв. Един мъртвец може да изпитва щастие от безвъзвратното си положение, но жив човек не може да се примири да го погребат жив. Крайниците му обаче не откликваха на неговия зов. Не можеше никак да изрази вълненията си и това му навяваше ужас — най-големия ужас в неговия живот и в смъртта му. Ще го погребат жив. Той ще усети всичко. Ще разбере в кой миг ще заковат ковчега. Ще усети празнотата на тялото си, положено върху раменете на приятелите му, и с всяка стъпка на процесията тревогата и отчаянието му ще растат.

Напразно ще понечи да се надигне, да извика с всичките си изгаснали сили, да блъска отвътре по тъмния и тесен ковчег, за да разберат, че той още живее, че ще го погребат жив. Безполезно ще е. И този път крайниците му не ще откликнат на спешния последен повик на неговата нервна система.

Дочу шумове от съседната стая. Дали не е заспал? Дали целият този живот на мъртвец не беше просто кошмарен сън? Но тракането на съдовете не продължи. Това го натъжи и почти неприятно му стана. На него му се искаше всички съдове на земята да се строшат от един-единствен удар, до самия него, за да се събуди той по някаква външна причина, щом като волята му вече е безсилна.

Само че не. Това не беше сън. Той не се съмняваше, че ако беше сън, последният му опит да се върне към действителността нямаше да пропадне. Нямаше вече да се събуди. Усещаше колко е мек ковчегът му. А миризмата се беше появила отново, този път още по-силна — толкова силна, че той вече се съмняваше дали беше негова миризма. Искаше да види там роднините си, преди да е започнал да се разлага, защото видът на гнила плът ще ги отврати. Съседите ще се уплашат и ще побегнат от катафалката, с кърпа на устата. Ще плюят. Не. Така не. По-добре да го погребат. За предпочитане беше да излезе от „това“, колкото може по-скоро. Самият той искаше вече да се отърве от трупа си. Вече знаеше, че наистина е мъртъв или поне че е недоловимо жив. Разлика нямаше. Тъй или иначе, миризмата продължаваше.

С примирение щеше да изслуша последните молитви на изкълчен латински език, оставени без отзвук от съпровождащите го. Гробовният студ, размесен с кал и кости, щеше да проникне до костите му и може би щеше да разсее тази миризма. Може би — кой знае! — близостта на този миг ще го накара да излезе от летаргията си. Когато усети, че плува в собствената си пот, в гъста лепкава течност — както бе плувал в утробата на майка си, преди да се роди, — може би тогава ще е жив.

Но тогава ще бъде толкова примирен със смъртта, че може би ще умре от примирение.

(1947)

Габриел Гарсия Маркес Диалог пред огледалото

След като часове наред спа като светец, забравил грижите и тревогите на неотдавнашното разсъмване, човекът се събуди, когато слънцето вече беше високо и шумът на града нахлуваше властно в полуотворената стая. Бяха го владели вероятно — защото такова беше състоянието на духа му — тягостните и тревожни мисли за смъртта, за недвусмисления страх от нея; представял си беше навярно буцата пръст — сама по себе си глина, — заседнала под езика на брат му. Но ликуващото слънце, заляло градината, отклони вниманието му към друг живот — по-обикновен, по-земен и може би по-малко истински от неговия ужасен вътрешен свят. Започна съществуванието си на обикновен човек, на впрегнато в ежедневието животно и това го накара да си спомни — без да разчита на своята нервна система, на раздрънкания си черен дроб, — че за него е безвъзвратно невъзможно да спи като буржоа. Помисли си — и в това положително имаше известна доза буржоазна прецизност — за бъркотията от цифри, за финансовите главоблъсканици, които го чакаха в службата.