Избрани творби в два тома. Том втори

Но вече накрая, когато доизпипваше лявата си буза с дясната ръка, забеляза собствения си лакът в огледалото. Видя му се голям, странен, непознат. С уплаха видя над лакътя едни очи, също големи и също непознати, опулено да следват движението на стоманата. „Някой се опитва да обеси брат ми. Нечия могъща ръка. Кръв! Винаги става тъй, когато се бръсна набърже.“

Потърси на лицето си съответното място, но пръстът му остана чист — опипването не даде никакъв резултат. Сепна се. По кожата му нямаше рани, но там, в огледалото, другият продължаваше да кърви. И вътре в него отново се надигна опасението, че тягостните преживявания от предишната нощ ще се повторят. Че сега, пред огледалото, отново ще го завладее чувството, че се раздвоява. Но ето я вече брадичката (кръгла; лица еднакви). За тия косми в трапчинката е нужен заострен бръснач.

Стори му се, че облак от неувереност тежи над припряното му отражение. Възможно ли е поради голямата бързина, с която се бръснеше (математикът взе изцяло положението в свои ръце), скоростта на светлината да не е достатъчна, за да измине необходимото разстояние и да отчете всичките движения? Би ли могъл той в бързането си да се доближи до отражението си в огледалото и да свърши бръсненето с едно движение по-рано от него? Или пък дали е възможно (артистът след кратка борба успя да измести математика) отражението му да е придобило свое самостоятелно съществование и да е решило — тъй като живее в опростено време — да свърши бръсненето по-бавно от своя външен субект?

Видимо обезпокоен, той отвори крана на горещата вода и усети как топлата, гъста пара се издига над него, докато плискането на водата по лицето пълни ушите му с гърлен шепот. Приятната грапавост на прясно изпрания пешкир по лицето му го накара да въздъхне с дълбокото задоволство на чистоплътно животно. „Пандора! Тъй беше: Пандора!“

Погледна учудено пешкира и затвори очи, смутен, а от огледалото едно лице също като неговото го наблюдаваше с големи глупави очи, с пресечена от морава нишка буза.

Отвори очи и се усмихна (усмихна се). Вече нищо не го интересуваше. „Магазинът на Мабел е кутия на Пандора!“

Горещият мирис на бъбреците със сос погали обонянието му, този път още по-настойчиво. И той почувствува със задоволство — наистина със задоволство — как вътре в душата му едно голямо куче замаха с опашка.

(1949)

Габриел Гарсия Маркес Очи на синьо куче

Тогава ме погледна. Мислех, че ме поглежда за първи път, но после, когато се обърна зад нощната лампа и аз продължих да чувствувам отзад на рамото си нейния хлъзгав и мазен поглед, разбрах, че аз нея бях погледнал за първи път, не тя мене. Запалих цигара. Глътнах лютивия, силен дим и завъртях стола на единия му заден крак. След това я видях там, както през всичките други нощи — застанала до нощната лампа и загледана в мен. Няколко кратки мига само се гледахме. Аз я гледах от стола, балансирайки на единия заден крак. Тя ме гледаше права, подпряла дълга, спокойна ръка на нощната лампа. Виждах осветените й клепачи, както през всичките нощи. Тогава си спомних, че й бях казал: „Очи на синьо куче.“ Без да дръпне ръка от нощната лампа, тя рече:

— Да. Никога вече няма да забравим това. — После излезе от светлинния кръг и въздъхна: — Очи на синьо куче… Навсякъде съм написала това.

Видях я, че отива към тоалетната масичка. Появи се в кръглото стъкло на огледалото и след едно проблясване на светлината пак ме загледа. Виждах я, че продължава да ме гледа с големите си очи, сиви като топла пепел — гледа ме и отваря инкрустираната с розов седеф кутийка. Видях я, че си пудри носа. Когато свърши, стана и тръгна отново към нощната лампа.

— Боя се някой да не сънува тази стая и да ми разхвърли нещата. — Протегна над пламъка същата дълга и потрепваща ръка, която бе топлила, преди да седне пред огледалото, и попита: — Ти не усещаш ли студа?

— Понякога — отвърнах.

— Сега трябва да ти е студено — рече тя.

И тогава разбрах защо не можех да седя на стола сам. Тъкмо студът правеше самотата ми осезаема.

— Сега усещам студ — отвърнах. — И странно, защото нощта е спокойна. Чаршафът ми трябва да се е смъкнал.

Тя не отговори. Отново тръгна към огледалото и аз пак се завъртях на стола, за да остана с гръб към нея. Без да я виждам, знаех какво прави. Знаех, че пак е седнала и гледа гърба ми — той беше успял да отиде до дъното на огледалото и там да срещне нейния поглед, който също бе имал точно необходимото време, за да стигне до дъното на огледалото и (преди ръката й да понечи да направи второ движение) да се върне до устните й, намазани сега с ярко червило още от първото движение на ръката пред огледалото. Виждах пред себе си гладката стена — също като сляпо огледало, в което не виждах нея, седнала зад гърба ми, но си представях къде щеше да бъде тя, ако вместо стената имаше огледало.

— Виждам те — казах й.