Избрани творби в два тома. Том втори

— Само че ти нищо няма да си спомниш през деня. — Отново сложи ръце на лампата и с помрачено от горчива мъглица лице добави: — Ти единствен не помниш нищо от сънищата си, след като се събудиш.

(1950)

Габриел Гарсия Маркес Негърът Набо, който накара ангелите да го чакат

Набо лежеше по очи на мъртвата трева. Усещаше как миризмата на конска пикоч се впива в тялото му. Усещаше на сивата си лъскава кожа горещата жарава на последните коне, но кожата си не усещаше. Също като че ли беше заспал от последния удар на подкованото копито по челото и сега имаше това чувство. Двойствено чувство, което му разкриваше едновременно миризмата на мокра конюшня и многогласото бръмчене на безбройните невидими насекоми в сеното. Отвори клепачи. Затвори ги отново и остана неподвижен, проснат, вдървен, както бе лежал целия следобед, с чувството, че расте без време. Докато някой рече зад гърба му:

— Хайде, Набо, стига си спал.

Обърна се. Конете не видя, но видя, че вратата беше затворена. Набо сигурно си помисли, че животните са някъде в тъмното, макар че не ги чуваше нетърпеливо да удрят с копита. Помисли, че онзи, дето му говореше, не е в конюшнята, ами отвън, защото вратата беше затворена отвътре и залостена с мандалото. Гласът зад гърба му пак се обади:

— Наистина, Набо, стига си спал. От три дни все спиш…

Едва тогава Набо отвори очи както трябва и си спомни:

— Лежа тука, защото ме ритна един кон.

Нямаше представа в какъв час живее. Дните бяха останали назад. Сякаш някой бе изтрил с мокра гъба онези далечни съботни вечери, когато ходеше на площада в селото. Забрави за бялата си риза. Забрави, че има зелено сомбреро, от зелена слама, и тъмен панталон. Забрави, че няма обуща. Всяка събота вечер Набо отиваше на площада и сядаше, мълчалив, в единия край, само че не за да слуша музиката, а за да гледа негъра. Всяка събота ходеше да го гледа. Негърът носеше очила с рамки от черупка на морска костенурка, завързани за ушите му, и свиреше на саксофон пред един от задните пултове. Набо виждаше негъра, но негърът не виждаше Набо. Във всеки случай, ако някой беше обърнал внимание, че Набо ходи редовно на площада в събота вечер, за да гледа негъра, и го беше попитал — не сега, защото вече нищо не помни — дали негърът го е забелязал някой път, Набо щеше да отговори, че не е. След като изчеткаше конете, друго не правеше — гледаше негъра.

Една събота негърът не беше на мястото си в оркестъра. Набо трябва да си е помислил най-напред, че онзи няма вече да свири в народните концерти, въпреки че пултът му си беше там. Макар че тъкмо защото пултът му си беше там, после реши, че негърът ще дойде следващата събота. Но следващата събота нито дойде, нито пултът му беше на мястото си.

Набо се обърна на една страна и видя човека, който му говореше. Отначало не го позна — мракът в конюшнята скриваше лицето му. Човекът беше седнал на някаква издатина, в пода и докато приказваше, все се пляскаше по коленете.

— Ритна ме един кон — повтори Набо, мъчейки се да познае човека.

— Това е истина — рече онзи. — Сега конете ги няма и ние те чакаме да дойдеш в хора.

Набо разтърси глава. Още не беше започнал да мисли, но вече му се струваше, че го е виждал. Човекът твърдеше, че чакали Набо да отиде в хора. Набо нищо не разбираше, но и не се учудваше, че някой може да му каже подобно нещо, защото всеки ден, докато четкаше конете, измисляше разни песни, за да ги забавлява. После пък пееше в салона, забавляваше нашата няма дъщеря — със същите песни, дето ги пееше на конете. Само че нашето момиче живееше в друг свят, в света на салона, и седеше с вперени в стената очи. Ако някой му беше казал, когато пееше, че ще го заведе в хор, той нямаше да се изненада. Сега още по-малко се изненада, защото не разбираше. Беше уморен, замаян, затънял.

— Искам да знам къде са конете — рече.

— Нали ти казах, че не са тука — отвърна онзи. — Искахме само да привлечем един глас като твоя.

Може би, проснат ничком върху сеното, Набо чуваше, но не можеше да заличи болката от подковата в челото си от другите объркани усещания. Обърна глава на сеното и заспа.

Още две-три седмици Набо продължаваше да ходи на площада, макар че негъра вече го нямаше в оркестъра. Ако беше попитал какво е станало с негъра, може би някой щеше да му обясни. Само че той не попита, ами продължи да ходи на концертите, докато един друг човек, с друг саксофон, не зае мястото на негъра. Тогава Набо се увери, че негърът няма вече да дойде, и реши той също да не ходи повече на площада. Когато се събуди, стори му се, че е спал съвсем малко. Миризмата на мокро сено още му лютеше в носа… Още цареше мрак пред очите му, наоколо му. Но онзи още седеше в ъгъла. Глухият и кротък глас на човека, дето се пляскаше по коленете, рече:

— Чакаме те, Набо. От две години все спиш и не искаш да станеш.

Тогава Набо пак затвори очи. После ги отвори. Вгледа се в ъгъла и доста объркан, отново съзря човека. Едва тогава го позна.