Избрани творби в два тома. Том втори

Ако ние у дома знаехме какво прави Набо на площада всяка събота вечер, когато престана да ходи, щяхме да си помислим, че е престанал, защото в къщи вече имаше музика — бяхме донесли един грамофон да забавляваме дъщеря си. Стана нужда някой да го навива през целия ден и най-естественото беше този някой да бъде Набо. Когато нямаше работа около конете, можеше да навива грамофона. Момичето седеше и слушаше плочите. Понякога, докато музиката звучеше, момичето слизаше от стола — с потекли лиги, с вперени в стената очи — и се дотътряше до столовата. Набо вдигаше иглата и започваше да пее. В началото, когато дойде в къщи и ние го попитахме какво умее да върши, Набо каза, че знаел да пее. Само че това на никого не направи впечатление. На нас ни трябваше момче, което да четка конете. Набо остана и продължи да си пее, сякаш го бяхме взели да пее, а четкането на конете беше развлечение, което правеше работата му по-лека. Това продължи повече от година, докато накрая ние двамата в къщи свикнахме с мисълта, че детето няма да проходи, никого няма да познава и все ще е мъртво и самотно момиче, все ще слуша грамофона, безучастно загледано в стената, докато не го вдигнем от стола и не го заведем в стаята. Тогава престана да ни боли, но Набо предано и редовно продължаваше да навива грамофона. Това се случи в онези дни, когато Набо още не беше престанал да ходи на площада всяка събота вечер. Един ден, докато момчето беше в конюшнята, някой изрече откъм грамофона: „Набо.“ Ние бяхме в коридора и никак не ни занимаваше кой какво може да каже. Но когато за втори път чухме: „Набо“, вдигнахме глави и попитахме:

— Кой е при детето?

— Никого не видях да влиза — отговори някой.

— Убеден съм, че чух един глас да казва: „Набо“ — добави някой друг.

Отидохме да видим и намерихме детето само — седнало на пода, облегнато на стената.

Набо се прибра рано и си легна. От следващата събота престана да ходи на площада, защото вече бяха заместили негъра, а след три седмици един понеделник грамофонът засвири, докато Набо се намираше в конюшнята. Отначало никой не обърна внимание. Едва после, когато видяхме негърчето да идва, пеейки и ръсейки още вода от конете, попитахме го:

— Ти откъде мина?

— През вратата — каза. — От обед досега бях в конюшнята.

— Грамофонът свири. Не го ли чуваш?

И Набо каза, че го чува.

— Кой го нави? — попитахме.

И той сви рамене:

— Детето. От известно време все то го навива.

Тъй продължиха нещата до деня, когато го намерихме захлупен върху сеното, затворен в конюшнята, с отпечатана в челото подкова. Повдигнахме го за раменете и Набо рече:

— Лежа тук, защото ме ритна един кон.

Само че никой не се интересуваше какво може да каже той. Интересуваха ни студените му, мъртви очи и пълната му с гъста зелена пяна уста. Цялата нощ плака, изгарян от треска, бълнува, приказва за гребена, дето го загубил в сеното в конюшнята. Това беше първия ден. На следващия, когато отвори очи и каза: „Жаден съм“ и ние му дадохме вода и той я изпи всичката на един дъх и на два пъти поиска още малко, попитахме го как се чувствува.

— Чувствувам се тъй, сякаш ме е ритнал кон — рече.

И продължи да бълнува целия ден и цялата нощ. Накрая седна в кревата, посочи нагоре с пръст и каза, че конете препускали цялата нощ и не му дали да спи. Вече не бълнуваше, но продължаваше да приказва, докато не му пъхнаха кърпа в устата. Тогава Набо започна да пее през кърпата — за да покаже, че чува до ухото си дишането на конете — и да посяга за вода над затворената врата. Когато му махнахме кърпата, за да хапне нещо, обърна се към стената и всички помислихме, че заспа. Дори е възможно да е дремнал малко. Но когато се събуди, вече не беше в кревата. Ръцете и краката му бяха вързани за една греда в стаята. Както беше вързан, Набо започна да пее.

След като го позна, Набо каза на човека:

— Аз съм ви виждал и преди.

— Виждаше ме на площада всяка събота — рече онзи.

— Наистина. Аз пък мислех, че само аз ви виждам, а вие не ме виждате.

— Никога не съм те виждал, но после, когато престанах да ходя там, усетих, че някой вече не ме гледа в съботен ден.

И Набо рече:

— Вие престанахте да идвате, но аз ходих там още три-четири седмици.

А човекът, все тъй без да мръдне, отвърна, пляскайки се по коленете:

— Не можех вече да идвам на площада, макар че само това си заслужаваше да правя.

Набо понечи да се надигне, разтърси глава в сеното и продължи да чува упорития глас, докато накрая пак заспа, без дори да усети. Откакто го беше ритнал конят, все тъй ставаше с него. И все чуваше гласа:

— Чакаме те, Набо. Вече дори не може да се пресметне от колко време спиш.

Четири седмици след като негърът изчезна от оркестъра, Набо се залови да вчеше опашката на един от конете. Никога не беше го правил. Само ги четкаше и в същото време си пееше. Но в сряда отиде на пазара, видя един гребен и си каза: „Този гребен е за вчесване на конски опашки.“ Та тогава се случи онова с коня, дето го ритна и го направи шантав за цял живот. Преди десет-петнадесет години беше. Някой рече в къщи: