Избрани творби в два тома. Том втори

— По-хубаво да беше умрял тогава, а не да оглупее завинаги и цял живот да приказва врели-некипели.

Но от онзи ден, когато го затворихме, никой не го беше виждал. Само знаехме, че е там, затворен в стаята, и че оттогава дъщеря ни не беше навивала грамофона. Но в къщи едва ли някой искаше да знае това. Бяхме го затворили като кон — сякаш ритването беше му предало тъпотата, беше вдълбало в челото му всичката глупост на конете, животинското в тях. И го отделихме от другите между четири стени — като че ли бяхме решили да го уморим с туй затваряне, защото нямахме достатъчно хладнокръвие да го убием по друг начин. Тъй минаха четиринадесет години, докато едно от децата порасна и каза, че иска да го види. И отвори вратата.

Набо пак погледна човека.

— Един кон ме ритна — каза му.

— Ти от векове само туй повтаряш, а ние все те чакаме в хора — рече онзи.

Набо пак разтърси глава, пак зарови раненото си чело в сеното и му се стори, че си спомня как стана всичко.

— За първи път вчесвах опашката на кон.

— Ние пожелахме да стане тъй, за да дойдеш да пееш в хора.

— Не биваше да купувам гребена — каза Набо.

— Тъй или иначе, все щеше да се натъкнеш на него — възрази човекът. — Ние бяхме решили да купиш този гребен и да вчешеш опашките на конете.

— Никога не бях заставал отзад.

А човекът, все тъй спокоен, все без да проявява никакво нетърпение, каза:

— Но ето че застана и конят те ритна. Това беше единственият начин да дойдеш в хора.

И разговорът продължи — неумолим, всекидневен, — докато един ден някой се сети:

— Близо петнадесет години никой не е отварял тази врата.

Когато отвориха вратата, дъщеря ни седеше, загледана в стената (никак не беше пораснала; прехвърлила беше тридесетте и в клепачите й бе започнала да се появява тъга). Тя обърна глава и започна да души на другата страна. А като затвориха вратата, казаха:

— Набо е спокоен. Вече не се движи вътре. Някой ден ще умре и само по миризмата ще разберем.

— По храната ще разберем — добави някой. — Досега не е преставал да се храни. Добре му е тъй, затворен, никой не го безпокои. От задната страна му влиза хубава светлина.

И нещата продължиха по същия начин. Само дъщерята все гледаше към вратата и душеше горещите изпарения, които се процеждаха през цепнатината. Нищо не се променяше. Докато веднъж на разсъмване дочухме откъм салона металическо поскърцване и си спомнихме, че същият звук се чуваше, когато Набо навиваше грамофона. Станахме, запалихме лампата и чухме първите тактове на забравената песен, на тъжната песен, която толкова отдавна беше погребана в плочите. Скърцането продължаваше — все по-напрегнато и по-напрегнато — и изведнъж се чу сухо изтракване. Тъкмо тогава ние влязохме в салона и чухме, че плочата продължава да свири. В ъгъла до грамофона видяхме дъщерята, загледана в стената, вдигнала нагоре дръжката, откачена от пеещата кутия. Стояхме неподвижно. Дъщерята също не помръдна — продължаваше да стои, все тъй спокойна, вцепенена, загледана в стената и с вдигната нагоре дръжка. Ние нищо не казахме и се върнахме в спалнята — нали някой някога ни беше казал, че дъщерята умее да навива грамофона. С такива мисли в главата, ние будувахме, заслушани в изтърканата мелодийка от плочата, която продължаваше да се върти с остатъка от силата на скъсаната пружина.

Предишния ден, когато отвориха вратата, вътре миришеше на биологически отпадъци, на мъртво тяло. Онзи, който отвори, извика:

— Набо! Набо!

Но отвътре никой не отговори. До пролуката беше оставена празната чиния. Три пъти на ден пъхваха под вратата чинията и три пъти чинията излизаше обратно, без храна. По това съдехме, че Набо е жив. Но само по това.

Вече не се движеше вътре, вече не пееше. И трябва да е било след затварянето на вратата, когато Набо каза на човека:

— Не мога да дойда в хора.

Човекът го попита защо и Набо рече:

— Защото нямам обувки.

Онзи повдигна краката си и каза:

— Това няма значение. Тук никой не носи обувки.

Набо видя жълтите, корави стъпала на босите му крака, които човекът държеше вдигнати.

— Цяла вечност седя тук — обади се той.

— Конят преди малко ме ритна — възрази Набо. — Сега ще си полея главата с малко вода и ще ги заведа да се поразходят.

А човекът каза:

— Конете вече нямат нужда от тебе. Вече няма коне.

И ти трябва да дойдеш при нас.

Набо рече:

— Конете трябва да са тука.

Понадигна се, зарови ръце в сеното. Онзи добави:

— От петнайсет години няма кой да се грижи за тях.

А Набо драскаше пода под сеното:

— Гребенът още трябва да е тук някъде.

— Вече петнайсет години, откак са затворили конюшнята — продължаваше човекът. — Сега е пълна с боклуци.

— Чак толкова боклуци не могат да се натрупат за един следобед — рече Набо. — Докато не намеря гребена, няма да мръдна оттука.