От другата страна на лампата тя ми поиска цигара. Угарката беше изчезнала измежду пръстите ми. Забравил бях, че пуша.
— Не знам защо не мога да си спомня къде го написах — каза тя.
— По същата причина, поради която аз утре не ще мога да си спомня думите.
Тя тъжно ми възрази:
— Не е затова, а защото понякога ми се струва, че и това съм сънувала.
Станах и тръгнах към лампата. Тя беше малко по-нататък и докато вървях към нея, знаех, че няма да мина отвъд лампата. Протегнах й цигарата. Тя я стисна между устните си и се наведе да стигне пламъка, преди аз да успея да запаля клечката.
— В някой град на света по всички стени трябва да са написани тези думи: „Очи на синьо куче“ — казах. — Ако утре си ги спомня, ще тръгна да те търся.
Тя пак вдигна глава. Въгленчето вече гореше между устните й.
— Очи на синьо куче… — въздъхна тя, спомняйки си, с увиснала над брадичката цигара и примижала с едно око. После вдъхна дима, с цигара между пръстите, и възкликна: — Това е вече друга работа! Започвам да се стоплям!
Каза го с топъл, сякаш неуловим глас. Като че ли не го беше изрекла, ами го беше написала на лист хартия и беше доближила листа до пламъка; докато аз четях: „Започвам да…“, тя въртеше листа, стиснат между палеца и показалеца й, той се стапяше и аз едва успях да дочета: „… се стоплям“, преди листчето да изгори напълно и да падне на земята, набръчкано, смалено, превърнато в лек прашец от пепел.
— Така е по-добре — казах. Понякога ме хваща страх, като те гледам как трепериш до лампата.
Виждахме се от няколко години. Случваше се, когато бивахме вече заедно, някой навън да изтърве лъжичка и да ни събуди. Постепенно разбрахме, че нашето приятелство е подчинено на вещите, на най-прости явления. Срещите ни свършваха винаги тъй, с падането на някоя лъжичка призори.
Сега тя стоеше до нощната лампа и ме гледаше. Аз си спомних, че и преди ме беше гледала тъй — в онзи далечен сън, когато аз завъртях стола на задните му крака и се озовах пред непозната жена с пепелявосиви очи. Тъкмо през този сън я попитах за първи път: „Коя сте вие?“ А тя ми отговори: „Не помня.“ — „Но струва ми се, че сме се виждали“ — възразих аз. „Струва ми се, че съм ви сънувала в тази същата стая“ — каза тя с безразличен глас. „Точно тъй, започвам да си спомням“ — рекох. „Колко интересно! Ние наистина сме се срещали в други сънища“ — възкликна тя.
Смукна два пъти от цигарата си. Аз още стоях пред лампата, когато изведнъж се взрях в нея. Изгледах я от горе до долу. Все като бакърена си беше, но вече не от твърд и студен метал, а от мек, от ковък жълт бакър.
— Бих искал да те докосна — повторих.
И тя рече:
— Всичко ще развалиш.
— Сега това няма значение. Само да обърнем възглавницата и отново ще се срещнем.
И протегнах ръка над лампата. Тя не се помръдна.
— Всичко ще развалиш — каза пак, преди да съм успял да я докосна. — Ако заобиколиш лампата, може би ще се събудим, стреснати, кой знае в коя част на света.
Но аз настоях:
— Няма значение.
— Ако обърнем възглавниците, ще се срещнем отново — каза тя. — Само че ти, като се събудиш, вече няма да помниш нищо.
Започнах да пристъпвам към ъгъла. Тя остана зад мен, да си топли ръцете на пламъка. Още не бях стигнал до стола си, когато я чух да казва:
— Събудя ли се посред нощ, въртя се в кревата с конци от възглавницата по коляното и повтарям до сутринта: „Очи на синьо куче“.
Тогава се обърнах с лице към стената.
— Зазорява се вече — казах, без да я погледна. — Когато удари два, бях буден, а оттогава мина много време.
И се запътих към вратата. Бях хванал вече дръжката, когато отново чух нейния равен, еднакъв глас:
— Не отваряй тази врата. Коридорът е пълен с тежки сънища.
— Ти откъде знаеш? — попитах я.
— Знам, защото преди малко бях там и трябваше да се върна, щом забелязах, че съм заспала на сърцето си.
Аз бях открехнал вратата. Дръпнах я малко и прохладен, нежен полъх ми донесе свежия мирис на пръст, на мокро поле. Тя пак заговори и аз се обърнах, като все подръпвах закачената на безмълвни панти врата.
— На мене ми се струва, че тук навън няма никакъв коридор — казах. — Усещам мирис на поле.
— Аз знам това по-добре от теб — настоя тя, малко далечна вече. — Цялата работа е там, че навън има една жена, която сънува полето. — Скръсти ръце над пламъка и продължи: — Онази, дето все искала да има къща в полето, а нито веднъж не могла да излезе от града.
Спомних си, че бях виждал тази жена в предишен свой сън, но знаех, изправен пред доста отворената вече врата, че след половин час трябва да сляза за закуска. И казах:
— Тъй или иначе, трябва да изляза оттук, за да се събудя.
Навън вятърът помаха с криле, после се укроти и тогава се чу дишането на спящ човек, който се е обърнал току-що в кревата. Вятърът от полето затихна. Вече нямаше никакъв мирис.
— Утре по това ще те позная — казах. — Щом видя на улицата някоя жена да пише по стените „Очи на синьо куче“, ще позная, че си ти.
С тъжна усмивка — усмивка, изразяваща вече примирение пред невъзможното, пред недостижимото — тя отвърна: