Избрани творби в два тома. Том втори

И видях в стената как тя вдига очи и ме вижда в гръб — на стола, в дъното на огледалото, с лице към стената. После я видях, че сведе отново клепачи и остана тъй, с очи в сутиена си, умълчана.

— Виждам те — повторих й.

И тя вдигна очи от сутиена си.

— Невъзможно е — рече.

Аз попитах защо.

— Защото си обърнат с лице към стената — отвърна тя, загледана пак в сутиена си.

Тогава аз завъртях стола. Стисках цигарата между устните си. Когато се обърнах към огледалото, тя пак стоеше до нощната лампа. Сега беше разтворила длани над пламъка — като две разперени кокоши крила, сложени за печене — и пръстите й хвърляха сянка върху лицето.

— Струва ми се, че ще се простудя — каза. — Този град сигурно е направен от лед.

Обърна лицето си в профил и бакърената й кожа изведнъж се натъжи.

— Направи нещо, за да не изглеждаш такава — рекох.

И тя се залови да се разсъблича — дреха по дреха, като започна отгоре, от сутиена.

— Ще се обърна към стената.

— Няма нужда. Тъй или иначе, ще ме видиш, както ме видя, когато беше обърнат с гръб.

И още недоизрекла думите си, разсъблече се почти напълно и пламъкът заоблизва дългата й бакърена кожа.

— Винаги съм искал да те видя тъй, с дълбоки дупки по кожата на корема, сякаш са те надупчили с пръчки.

Преди още да осъзная, че думите ми звучат грубо пред нейната голота, тя застина неподвижно в кръга на нощната лампа, да се погрее, и каза:

— Понякога имам чувството, че съм от метал.

После замълча. Положението на ръцете й над пламъка леко се промени.

— Понякога, в други сънища, съм мислил, че си просто бронзова статуйка от някой музей — рекох аз. — Може би затова все ти е студено.

— Когато заспя на сърцето си, усещам как тялото ми става кухо, а кожата ми заприличва на ламарина. Като заблъска кръвта ми отвътре, все едно, някой ме вика, почуква ме с пръсти по корема. Тогава долавям в кревата собствения си металически звук. Също като че ли наистина съм бронзова статуя, както казваш ти.

И се приближи още повече до лампата.

— Бих искал да те чуя — казах.

А тя ми отговори:

— Ако някой път се срещнем, долепи ухо до ребрата ми, когато заспя на лявата си страна, и ще чуеш как кънтя. Винаги съм желала да го сториш.

Докато говореше, чувах я, че диша дълбоко. И добави, че от години само това правела. Главната й цел била да ме срещне в живота наяве с помощта на опознавателните думи: „Очи на синьо куче“. По улиците говорела на висок глас: „Аз съм онази, която идва в сънищата ти всяка нощ, и ти казвам: «Очи на синьо куче»“. По такъв начин можела да каже тези думи на единствения човек, способен да ги разбере. Ходела по ресторантите и преди да поръча нещо, казвала на келнерите: „Очи на синьо куче.“ Но келнерите почтително й се покланяли и никой от тях не си спомнял да е казвал някога в сънищата си подобни думи. После ги написвала на салфетките, надрасквала ги с ножа върху лака на масите: „Очи на синьо куче“. И по мръсните стъкла на хотелите, на гарите, на всички обществени сгради пишела с показалец: „Очи на синьо куче“. Веднъж влязла в някаква дрогерия и усетила същата миризма, която имало в стаята й една нощ, след като ме сънувала. „Трябва да е някъде наблизо“ — помислила си, като видяла чистия, покрит с нови плочки под на дрогерията. Тогава се приближила към продавача и му казала: „Все сънувам един мъж, който ми казва, че имам очи на синьо куче.“ Продавачът я погледнал в очите и казал: „Очите ви наистина са такива, сеньорита.“ А тя му рекла: „Необходимо ми е да срещна мъжа, който насън ми говори тези думи.“ Продавачът прихнал да се смее и се отдалечил към другия край на тезгяха. Тя продължавала да гледа чистите плочки и да усеща миризмата. Отворила чантата си, застанала на колене и с червилото си написала на плочките: „Очи на синьо куче“. Продавачът се върнал от другия край на тезгяха и й рекъл: „Сеньорита, изцапахте плочките.“ Дал й влажен парцал и й казал да ги изчисти. Все тъй изправена до нощната лампа, тя ми разказа как целия следобед мила плочките на четири крака и повтаряла: „Очи на синьо куче“, докато на вратата се струпали хора и завикали, че е луда.

Когато тя свърши своя разказ, аз продължавах да седя в ъгъла и да балансирам върху единия крак на стола.

— Всеки ден се мъча да си спомня изречението, с което трябва да те намеря — казах й. — Сега ми се струва, че до утре няма да го забравя. Но винаги казвам същото, а като се събудя, не помня какви бяха думите, с които мога да те намеря.

— Самият ти ги измисли още първия път.

— Измислих ги, като видях пепелявосивите ти очи, но никога не си ги спомням на следващата сутрин.

И тя, стиснала юмруци до лампата, въздъхна дълбоко:

— Да можех да си спомня поне в кой град написах това…

Стиснатите й зъби блеснаха над пламъка.

— Бих искал да те пипна сега — рекох.

Тя вдигна очите си, загледани в светлината, вдигна горящия си поглед, напечен също като нея, като ръцете й, и аз почувствувах, че ме видя — там в ъгъла, където продължавах да седя и да се люлея на стола.

— Никога не си ми казвал това — промълви.

— Сега ти го казвам и е истина.