Избрани творби в два тома. Том втори

Осем и дванадесет. „Непременно ще закъснея.“ Прокара пръсти по бузата си. Антените на осезанието му възприеха грубата кожа с наболи косми като четина. После със свита в шепа длан опипа разсеяното си лице — опипа го грижливо, с ясното спокойствие на хирург, който знае къде е ядрото на тумора — и от меката повърхност на дланта му заблика навътре една неоспорима истина, която понякога бе разсейвала неговата потиснатост. Там, под мекото на пръстите му, а отдолу под мекото кост до кост неотменимата му анатомическа цялост бе притулила стройно единство от системи, мъничка вселена от тъкани, от по-малки светове, които го крепяха и издигаха обвивката му от плът към не толкова дълговечни висини, колкото естественото и дадено веднъж завинаги положение на костите му.

Да. С глава, заровена в меката възглавница, с отпуснато тяло, отдадено с всичките си части на покой, животът имаше водоравен вкус и това положение повече отговаряше на собствените му начала. Той знаеше, с едно нищо и никакво усилие — само да затвори клепачи — тази дълга, тази уморителна задача, която го чакаше, щеше да започне да се разрешава опростено, без компромиси с времето и пространството: без да става нужда неговото тяло — това чудо от химически процеси — да понесе и най-леката загуба, докато я изпълнява. Напротив, със затворени клепачи той щеше да спести всичките си жизнени сили и нямаше да си нанесе никакви органически щети. Потопено във водата на сънищата, тялото му щеше да се движи, да живее, да се развива, да приема други форми на съществувание, в които неговият действителен свят щеше да има за свои вътрешни нужди същата — ако не и по-голяма — наситеност с душевни вълнения, предостатъчни, за да чувствува, че живее, без да се накърнява физическата му цялост. Тогава съвместното съществуване с живи твари и с вещи щеше да е много по-лесно, макар че все пак поведението му щеше да е също като в живота наяве. Задачата да се избръсне, да вземе автобуса, да направи сметките на работа щеше да е проста и достъпна в съня му и щеше да му достави в края на краищата същото вътрешно удовлетворение.

Да. По-добре щеше да е да я изпълни по такъв изкуствен начин, както и беше започнал вече — запътил се беше през окъпаната, потъналата в слънце стая към огледалото. И щеше да продължи нататък, ако в този миг някаква тежка, груба и нелепа машина не бе разплискала топлата субстанция на неговия начеващ сън. Сега, след като се върна в общоприетия свят, проблемът безспорно придобиваше по-голяма сериозност. Въпреки това любопитната теория, внушена му току-що от неговата вялост, го бе подтикнала към разбирателство и от дълбините на своята човешка същност той усети, че устата му се разтяга в гримаса, която трябваше да представлява неволна усмивка. „Каква досада! (Вътре в себе си той продължаваше да се усмихва.) Трябва да се бръсна, когато след двайсет минути съм длъжен да бъда над счетоводните книги. Изкъпване — осем минути, ако е набързо — пет; закуска — седем минути. Стар, неприятен вкус на салам от магазина на Мабел: подправки, болтове, аптекарски стоки, ликьори — като кутията на… откъде да знам на кого, забравих думата. (Омнибусът във вторник се поврежда и закъснява със седем минути.) Пендора. Не, Пелдора. И така не е. Общо половин час. Няма време. Забравих думата… онази кутия, дето има всичко в нея. Започва с «П».“

Когато застана по халат пред умивалника, едно сънливо лице, чорлаво и небръснато, му хвърли отегчен поглед от огледалото. Лека уплаха го полази като студена струйка, когато позна в отражението образа на собствения си умрял брат — такъв биваше сутрин веднага след ставане. Същото уморено лице, същия поглед, неуспял още да се събуди.

Едно ново движение плисна в огледалото известно количество светлина, предназначено да извика изражение на задоволство, но едновременното връщане на светлината предизвика у него смешна гримаса. Вода. Горещата струя бликва като из ведро, обилна, и облак от гъста бяла пара се изпречва между него и стъклото. С бързо движение той се възползува от това вмешателство и успя да влезе в крак със собственото си време и с вътрешното време на огледалото.

Изправи се пред кожения каиш и по него засвятка леденото металическо острие на бръснача. А облачето пара се разсея и отново му показа другото лице, помътняло от физически усложнения, математически закони, в които геометрията опитваше да въведе нов обем, конкретна форма на светлината. Там пред него се намираше лицето с пулс, с туптене на неговото собствено присъствие, преобразено в гримаса, едновременно и усмихната, и подигравателна, и сериозна, която надничаше от влажното стъкло, втечнило парата.