Избраниците

— Не ме е страх да се намокря — уверих я. — И друг път ме е валяло.

— Времето не е проблем. Ние не разрешаваме на клиента оглед на „Палатите“, докато не докаже, че е подходящ.

Тя хвърли поглед на Чип, който седеше с непроницаемо изражение.

— В какъв смисъл?

— Във финансов и друг.

Аз вдигнах вежди и се усмихнах любезно:

— Какъв?

— С други думи — намеси се Чип, — както казахме вече, в „Палатите“ живеят само най-избрани…

— Да, да. Да разбирам ли тогава, госпожо…?

Оставих изречението недовършено. Тази жена не бързаше да се сприятелява с мен.

— Да разбирам ли тогава, че няма да стигна по-далеч от тази стая, докато не докажа, че отговарям на определени критерии?

— Точно така.

Тя се усмихна лъчезарно, сякаш бях дете, което най-после е проумяло как да познава часовника след дълго и мъчително обяснение от нейна страна.

— Както господин Фарлинг би трябвало да е дал да се разбере.

— И по какъв начин трябва да докажа, че съм подходящ?

Дамата отвори папка и извади лист хартия. Постави го пред мен и обясни:

— Трябва да внесете цялата сума за покупката, заедно с петгодишния членски внос за всички клубове, на временна сметка. Не се приемат никакви ипотеки или други начини на плащане. Трябва да посочите личния си счетоводител за допълнителни справки по финансовото ви състояние. След това ще се срещнете със съвета на общността, който се състои от управителите и представители на всеки зает имот, а после, ако се наложи, и с подкомисията по настаняване. Трябва да посочите двама изтъкнати представители на обществото, които да гарантират за благонадеждността ви. Едва когато всички тези стъпки минат гладко, ще ви се предостави право да разгледате комплекса и да направите избора си.

— Сигурно се шегувате.

— Уверявам ви, че не.

Престорих се на възмутен:

— Имате ли представа кой съм аз?

— Не. — Тя се усмихна и устните й се превърнаха в тънка бледа линия, напомняща стар белег. — Точно това е смисълът на проверката.

Забелязах, че портиерът, младеж, който явно прекарваше доста време във вдигане на тежести, ни наблюдава. Останах втренчен в очите на дамата за момент, сетне се усмихнах:

— Прекрасно.

След кратко колебание тя се намръщи:

— Моля?

— Точно това се надявах да намеря. Господин Фарлинг очевидно е разбрал добре нуждите ми. Човек в моето положение иска да има сериозни гаранции и с удоволствие виждам, че вие отговаряте на изискванията ми.

Госпожа Анонимна отново придоби приятелско изражение:

— Постигнахме ли съгласие?

— Абсолютно. Ще ми разрешите ли да видя плановете на свободните къщи?

— Разбира се.

Тя отново отвори папката и извади два свитъка. Разпъна ги на масата и аз ги огледах набързо. Плановете бяха подробни и добре означени. Оказаха се по-любопитни, отколкото бях очаквал.

— Интересно — рекох. — Съжалявам, че не е възможно да ги огледам на място, но това е достатъчно, за да ме заинтригува.

Започнах отново да сгъвам скиците, но си дадох сметка, че човек с моето положение би трябвало да остави тази тежка физическа работа на друг. Затова се изправих. Това неочаквано движение свари и двамата неподготвени и те побързаха да последват примера ми. Хванах ръката на дамата и я разтърсих горещо.

— Благодаря за вниманието — казах, сякаш вече обмислях предложението. — Ако имам някакви други въпроси, ще се обръщам към господин Фарлинг.

— Това е стандартната процедура. Мога ли да попитам как научихте за „Палатите“?

Поколебах се за миг. Реших, че ако призная, че случайно съм забелязал листовката им, ще прозвучи неубедително. Затова отвърнах:

— От приятели.

Тя кимна едва забележимо. Добър отговор.

Наведох глава и тръгнах, без да чакам Чип. Останах за момент под навеса, загледан навън в дъжда. Забелязах, че постройката е така разположена, та да закрива цялата останала част от комплекса. Чип не се шегуваше за усамотеността на мястото.

Той се появи скоро и двамата отидохме при колата. Докато се качвах, забелязах, че откъм портата приближава друг автомобил. Голям черен джип. Той заобиколи малкия паркинг и спря на четири-пет метра от нас.

Постарах се да се забавя колкото може повече, преди да се кача. Докато закопчавах колана, от постройката, от която току-що бяхме излезли, изскочи мъж. Беше приблизително с моя ръст, имаше тъмноруса коса и вървеше с наведена глава. Мина покрай нас, без да ни поглежда. Когато се приближи до колата, шофьорът излезе, заобиколи автомобила и отвори задната врата. Другият мъж хвърли сака си вътре. Чантата беше голяма, синя на цвят. Около дръжките й беше увита лента от митническа служба на летище. На лентата бяха отпечатани буквите ХЛ. Двамата мъже се качиха в колата.

Чип също запали двигателя. Даде внимателно на задна, излезе на пътя и скоро „Палатите“ бяха зад нас.

* * *