Избраниците

През по-голямата част от пътуването към града Чип остана безмълвен. Имах чувството, че госпожа Анонимна го е подложила на полицейски разпит след излизането ми и че той се ядосваше, задето не е могъл да отговори задоволително на въпросите й. Като например кой съм и откъде съм. Дори аз знаех, че това са първите неща, които един търговец на недвижими имоти трябва да научи за клиента си. Баща ми обичаше да казва, че пътят към джоба на човек минава през собствената му ръка. С това намекваше, че търговецът трябва да подходи към клиента по най-хитрия начин.

Чип ме попита какво мисля за видяното. Казах му, че „Високо небе“ не ме интересува, особено след като съм видял какво предлагат „Палатите“. Това като че ли не го изненада. Попитах го колко други клиенти е водил там. Отговорът бе: „Осем за последните три години.“ Всичките бяха минали през процедурата за установяване на благонадеждността, но никой не беше отговорил на условията.

Изгледах го удивено:

— Тези хора са превели петнайсет-двайсет милиона на сметка, разкрили са финансовото си положение и въпреки това не са получили достъп? Тези къщи продават ли се изобщо, или какво?

— Само на най-отбрани клиенти, господин Лотнър. Такива са правилата на играта. — Той ме стрелна с поглед, за да се увери, че го слушам с най-голямо внимание. — Живеем в странен свят, няма спор. Имаме най-красивата страна на планетата, най-работливия народ, но въпреки това сме принудени да съжителстваме с хора, които не бихме искали да живеят на един континент с нас. Има исторически предпоставки за това. Отворихме вратите си прекалено широко и ги затворихме твърде късно. Казахме: „Елате, всеки, който иска да се присъедини към нас, е добре дошъл. Имаме достатъчно земя за всички.“ Но не сме взели необходимите мерки, за да се уверим, че ще приютим само подходящи хора. Не сме мислили далновидно. Това е причината хора като вас да идват на запад. За да се махнат от градовете, от паплачта, да живеят сред себеподобни. Да се върнат към истинския начин на живот. Не говоря за расовите различия, макар че това също има значение. Говоря за поведение. За стандарти. За хора, които са родени да съжителстват, и такива, които не могат да се понасят. Затова елитът се стреми към места като Дайърсбърг. Това е един филтър и през повечето време работи добре. Ала въпреки това понякога се появява някой, когото не бихте искали да е около вас. Студенти. Ски-хулигани. Бели боклуци по пътищата. Хора, които не ни разбират. Какво може да направи човек? Не можеш да ги изгониш; все пак това е свободна страна. Не ни остава нищо друго, освен да се грижим сами за себе си.

— И как ще го постигнем?

— Като направим филтъра си много по-фин. Като намерим съмишленици и се обградим с висока стена.

— Това ли са „Палатите“?

— В известно отношение. Уникална възможност да създадеш собствен дом.

— Ако имахте достатъчно пари, щяхте ли да се преместите там?

Той се изсмя малко тъжно:

— Да, щях. А дотогава ще работя, за да ги изкарам.

Спуснахме се от планината. Когато се върнахме в Дайърсбърг, вече се беше стъмнило и дъждът бе понамалял. Чип спря пред кантората си и се обърна към мен с усмивка:

— Е, какъв е следващият ви ход? Ще помислите ли още, или да влизаме в офиса и да ви покажа някои други възможности?

— Искам да ви попитам нещо — отвърнах, като се взирах през стъклото към пустата улица.

— Казвайте.

Той изглеждаше уморен, но нащрек. Майка ми обичаше да казва, че търговията с недвижими имоти не е за хора, които искат да имат фиксирано работно време.

— Казахте, че сте започнали да се занимавате с „Палатите“ наскоро. Били ли са предлагани и чрез друга фирма?

— Да. — Той се смути. — И какво от това?

— Продавали ли са нещо без ваше знание?

— Не. Не се занимаваха с тях много дълго.

— Как така вече не ги представляват?

— Собственикът умря, фирмата се ликвидира. Не можеш да продаваш имоти от оня свят.

Кимнах, сърцето ми се свиваше.

— Каква комисиона получавате от такава продажба? Приблизително.

— Голяма — отвърна предпазливо той.

Запазих мълчание, след малко попитах:

— Достатъчно, за да убиете някого за тези пари?

— Какво?

— Чухте ме добре — отговорих; усмивката ми беше изчезнала.

— Не разбирам за какво говорите. Да не мислите… какво? Какво, по дяволите, намеквате?

Нещо в отговора му не ми хареса. Изненадващо е колко добре лъжат някои хора, дори в най-трудни ситуации. Чип изглеждаше искрен, но на мен ми трябваше потвърждение. Досега се бях държал добре. Бях чакал. Търпението ми обаче се беше изчерпало.

Сграбчих Чип за косата и ударих с все сила челото му във волана. Сетне дръпнах главата му назад.

— Ще поставя въпрос — изсъсках, като отново ударих главата му в кормилото. — Този път искам правдоподобен отговор. Искам да знам истината и ти давам само една възможност да ми я кажеш. Ясно ли е?

Той кимна уплашено. Отново дръпнах главата му назад. Носът му кървеше, на челото му имаше синкава вдлъбнатина. Очите му бяха ококорени.

— Ти ли уби Дон Хопкинс?

Той заклати глава. Известно време го наблюдавах. Виждал съм много лъжци и доста дълго сам бях такъв, та имам набито око.