Избраниците

Чип не беше убил баща ми. Поне не собственоръчно.

— Добре — рекох, преди да си счупи врата от клатене. — Струва ми се обаче, че знаеш нещо. Ето какво ти предлагам. Ще предадеш едно съобщение от мен. Ще го направиш ли?

Той кимна. Примигна.

— Кажи на нацистите в планината, че някой се е заинтересувал от тях. Кажи им, че не вярвам, че родителите ми са загинали при пътен инцидент и ще потърся сметка за случилото се. Ясно ли е?

Той отново кимна. Пуснах косата му, отворих вратата и излязох под дъжда.

Сетне се наведох и го погледнах. Устата му бе разкривена от удивление и ужас, по брадичката му се стичаше кръв.

Обърнах му гръб и се отдалечих. Ръцете ми трепереха.

15.

Боби стоеше облегнат на плота в кухнята на родителите ми и пиеше минерална вода. Когато влязох, вдигна поглед към мен. Бях вир-вода, през целия път до къщата ме беше валяло.

— Какво направи?

— Нищо.

— Добре — рече след кратък размисъл той.

Надигна чашата и изпи остатъка от водата на един дъх. Едва тогава се сетих, че минералната вода бе от последните покупки на родителите ми.

— Има ли още вода?

— Малко.

— Не я пий.

Свалих си палтото.

През прозореца се виждаше, че холът на Мери свети. Надявах се да не е разбрала, че все още съм в града. Щеше да се обиди, че не съм се отбил. Сетне си дадох сметка, че лампите в къщата са запалени и че колата ми е отпред, така че вероятно вече знаеше. Не размишлявах особено трезво.

Боби стоеше със скръстени ръце.

— Е — попитах, — как мина денят?

— Хайде, Уорд — изръмжа раздразнено той.

Поклатих глава. Той вдигна рамене и заобяснява:

— Проверих мястото на злополуката. Като се има предвид положението на колата, в която са се забили, напълно възможно е майка ти просто да не е взела завоя. Доста е остър, а тогава е било и мъгливо.

— Да бе! — прекъснах го аз. — А тя е шофьор само от четирийсет години. Вероятно никога не е виждала остър завой и през цялото време, докато са живели тук, не е минавала нито веднъж през онова кръстовище. Предполагам, че сокът от касис и мъглата са й дошли твърде много. Сега разбирам. Цяло чудо е, че колата не е прескочила близката къща.

Боби не ми обърна внимание:

— Недалеч от мястото на злополуката има малка бензиностанция и магазин за видеокасети под наем. Няма нужда да казвам, че никой от служителите, с които разговарях, не е бил дежурен в нощта на катастрофата. Видеотеката се държи от двама братя. Онзи, с когото разговарях, е сигурен, че брат му не е разбрал нищо, докато не е видял полицейските коли.

— Не е ли чул сблъсъка на тежки метални предмети?

— Знаеш как са тези магазинчета. Имат огромни телевизори, които винаги гърмят, та да ти се пръсне главата, а продавачът си убива времето с индустриални количества бира и марихуана. Надали ще разбере, дори да го удариш с чук по главата. Затова отидох на бензиностанцията и там ми дадоха телефона на управителя. Обадих му се и той ми продиктува адреса на дежурния в нощта на катастрофата.

— Какво му каза?

— Че помагам на полицията в разследването.

— Чудесно, сега местните ченгета ще ме погнат.

— Уорд, на кого му пука?

— Аз не съм вече в Управлението, Боби. Не съм застрахован срещу неприятности с полицията.

Боби махна пренебрежително и продължи:

— И така, отидох у тях. Той също не е видял нищо. Чул шум и си помислил, че някой се опитва да краде от бензиностанцията му. Почудил се дали да не се обади в полицията, но докато реши, тя вече била там.

— Добре. — Не бях очаквал Боби да научи нещо повече, но той настояваше да разпита. — Какво друго?

— Ами тогава, както се бяхме разбрали, дойдох тук.

— Намери ли нещо?

Той поклати глава:

— Абсолютно нищо.

— Нали ти казах!

— Каза ми — тросна се той. — Не само че си красив, Уорд, ами и винаги си прав. Човече, иска ми се да бях гей! Нямаше да търся повече мъжа на мечтите си. Ти си съвършен. Хайде сега, разказвай.

— Мястото от първата сцена на видеозаписа се нарича „Палатите“ и се намира в долината на Галатин. За да живееш там, трябва да си наистина червив от пари и нямаш право дори да видиш къщите, докато не докажеш, че си достоен за тях.

— „Палатите“ ли? Откъде са го изкопали това име?

— Не знам. Сигурно се мислят за царе. Може би дори за богове. С толкова много пари — вероятно не без основание.

— Сигурен ли си, че е това?

— Без съмнение, фоайето е съвсем същото като на записа. Това е мястото. И те много, ама много внимателно избират кой ще се присъедини към тях.

— Защо тогава не ми се обади?

— Обадих се. Сигурно няма покритие. Телефонът беше в джоба ми, така че нямаше как да разбера.

— Как беше?

— Барикадирано. Не видях никого от обитателите. Накрая зърнах само един човек, но съвсем за кратко. По принцип, който има пари, не желае да му досаждат простосмъртни. Това е смисълът на такива места. Прегледах плановете на къщите. Не са обикновени жилища. Проектирани са по специален начин.

— Какъв?

Извадих химикалка и начертах набързо една схема.