Избраниците

В 3 часа бе отишъл пред киното, където била видяна за последен път Елиз Льоблан. По това време кината изглеждат странно, както и магазините и ресторантите. В малките часове на нощта те са зловещи, пусти здания, които сякаш не сме забелязвали през деня. Няколко часа по-късно той отиде пред къщата, където Анет Матисън беше прекарала последната си вечер сред приятели. Позна и жената, която излезе в седем часа, облечена с елегантно костюмче, на път към царството на телевизионния бизнес. Занд бе разпитвал Глория Найдън неколкократно. Бе остаряла доста през последните три години. Занд се чудеше дали още поддържа връзка с Франсис Матисън. Дъщерите им бяха най-добри приятелки и не една вечер се бяха прибирали заедно. Това беше нещо обичайно. В крайна сметка живееха в много добър квартал. Нали именно затова си бяха купили къщи със седемцифрена цена — за да могат да се разхождат по улиците по тъмно. Занд подозираше, че отношенията между двете майки са поохладнели, ако не — и напълно прекратени. При споменаването на Моника Уилямс гласът на Зоуи Бекър беше прозвучал неутрално — макар че Моника надали можеше да се държи отговорна за това, че Сара е избрала да изчака на улицата до уговорения час за среща с баща си. Малката им затворена общност не беше успяла да ги предпази. Когато се случи нещо такова, човек започва да се пита защо и търси някой виновник. И най-често хвърля вината върху съседа си.

Когато колата на госпожа Найдън го отминаваше, Занд се извърна. Възможно бе да го познае, а самотният му силует можеше да й навее спомени за един друг мъж, стоял може би на същото място преди две години.

Той отмина. След няколко часа вече бе в парка „Грифин“, на мястото, където бе намерено тялото на Елиз. Нищо не подсказваше за трагедията, сред цветята се търкаляха само парчета от стъклен буркан. Той остана там дълго време, загледан към трепкащия в маранята град, където милиони хора работеха, спяха и се лъжеха едни други.

Скоро след това отиде в някакъв бар. Малко по-късно посети друг. Продължи в същия дух, но малко по-бавно. Постепенно го обхвана чувство за безцелност. Бе обикалял по тези улици много пъти. И те му бяха донесли само кръв и разрушение. Все още чуваше гласовете, които го бяха накарали да скочи на крака, след като Нина си тръгна, виковете на изгубените — но сега, на дневната светлина, те звучаха по-слабо и не го водеха наникъде. Ризата му провисна извън панталона и когато се разминаваше с други пешеходци, той забелязваше подозрителните им погледи. Казват, че полицаите се познават отдалеч — по очите, по изпитателния, пронизващ поглед. Занд се чудеше дали можеш да познаеш и един бивш полицай по разсеяния поглед, по обидата в очите. Навремето този град му беше познат, всяко негово кътче. Бе вървял по тези улици като човек, към когото хората се обръщат в най-трудни моменти. Като част от имунната система на обществото. Сега нямаше този престиж. Бе лишен от достолепната си външност, не всяваше вече респект. Беше един обикновен човек, скитащ по улици, по които малко хора се осмеляват да минат — и където малкото минувачи го гледаха предпазливо. Това бе една джунгла, но обитавана не от зверове, а от хора.

В късния следобед той застана, олюлявайки се леко, отстрани на една малка уличка през Лоуръл Каниън. Храстите, расли някога тук, бяха изкоренени и заменени с асфалтово петно, дълго може би колкото тялото на Анет. Занд бе напълно пиян, но не чак толкова, че да не забележи мъжа, който го наблюдаваше от хубавата къща от другата страна на улицата.

След няколко минути мъжът излезе. Носеше анцуг и бледозелена жилетка. Изглеждаше в много добра физическа форма.

— Мога ли да ви помогна с нещо?

— Не — отвърна Занд.

Опита да се усмихне, но не му се удаде. Ако беше видял изражението си, сигурно щеше да разбере реакцията на човека.

Другият мъж подуши въздуха:

— Пиян ли сте?

— Искам само да постоя тук. Прибирайте се. Ще се махна след малко.

— Какво е това?

Мъжът се обърна леко; зад гърба си държеше телефон.

Занд го изгледа въпросително:

— Кое?

— Този асфалт. Защо е тук? Безсмислен е.

— Тук беше убито едно момиче. Или по-скоро трупът й бе намерен тук.

Лицето на другия мъж стана по-приветливо.

— Познавахте ли я?

— Не и преди смъртта й.

— Какво ви интересува тогава? Не е ли била… от труженичките?

Гърлото на Занд се сви. Някои хора смятат проститутките, наркоманите и чернокожите младежи за досадни бездомни кучета. Сякаш те никога не са посрещали със смях прибиращите се вкъщи родители, сякаш никога не са проговаряли и не са прекарвали сладостно-тревожни нощи в чудене какво ще намерят на следващата сутрин в чорапа.

Мъжът отстъпи една крачка.

— Ще повикам ченгетата — предупреди.

— Няма да дойдат навреме. Може би на мястото ви ще сложат друго парче асфалт, но не съм много сигурен в това.

Занд се обърна и се отдалечи, оставяйки другия мъж напълно объркан.

* * *