Изгубеният град

— Според вас дали можем да се запознаем с него?

— Не, той е доста затворен човек.

— Значи никога не го виждате?

— О, виждам го — отвърна Маршан, като завъртя очи и посочи нагоре към небето.

Двамата Траут проследиха погледа му.

— Не разбирам — каза Гамей.

— Лети отгоре с малкия си червен самолет, за да ни наблюдава.

Ги обясни, че Емил сам пръска лозята. Разказа им, че веднъж бил напръскал и работниците с пестициди. Част от тях се почувствали много зле и се наложило да бъдат лекувани в болница. Всички работници били нелегални имигранти и си затраяли, но Маршан заплашил, че ще напусне, и им издействал парична компенсация. Казали му, че било случаен инцидент, но според него Емил го направил нарочно. Фошар обаче му плащали добре и той не се оплаквал.

Докато Маршан говореше, работниците приключиха с товаренето. Пол проследи камиона с очи, докато се отдалечаваше по черния път. След триста метра камионът зави наляво и се насочи към една порта в електрическата ограда. Пол имаше набито око за детайлите и забеляза, че пред портата стоят двама пазачи. Видя как камионът забави ход, после му махнаха да мине и затвориха портата след него.

Той потупа Гамей по рамото и каза:

— Мисля, че е време да си вървим.

Благодариха на Маршан, качиха се в колата и потеглиха към главния път.

— Интересен разговор — отбеляза Гамей. — Емил изглежда точно толкова мил, колкото Кърт го описа.

Пол само изръмжа в отговор. Гамей беше свикнала с киселите му настроения — навик, който бе наследил от предците си, но този път забеляза нещо по-дълбоко в нечленоразделния му отговор.

— Какво има? — попита тя.

— Нищо. Разказът за „случайното“ напръскване с пестициди ме накара да се замисля за всички злощастия, които Емил и семейството му са причинили. Те са от говорни за смъртта на доктор Маклийн и всичките му колеги, както и за този англичанин, Кавендиш. Кой знае колцина още са убили през годините?

Гамей кимна.

— Не мога да спра да мисля за горките мутанти!

Пол удари силно по волана.

— Иска ми се да фрасна някого по носа!

Гамей повдигна вежди, изненадана от нетипичното му избухване.

— Първо трябва да намерим начин да минем през оградата и пазачите, после можеш да разбиваш носове.

— Може да стане по-скоро, отколкото си мислиш — усмихна се Пол и изложи плана си.

29

Себастиан грубо претърси Остин, взе му оръжието и му заповяда да се качи по стълбите. Когато и двамата се озоваха горе, минаха по Y-образния проход и се изкатериха по дървената стълба до ледената пещера. Оттам се чуваше силно свистене, а входът беше обвит в облак пара. Остин затвори очи, а когато отново ги отвори, видя силует в мъглата.

Себастиан извика нещо към него. Емил Фошар се материализира в мъглата като маг, излизащ на сцената. Щом видя Остин, устните му се изкривиха от ярост, а бледите му черти добиха вид на древногръцка маска на гнева. Злобата закипя в него като горещо масло и той с мъка се овладя. После устата му се изкриви в безчувствена усмивка, която беше още по-отблъскваща. Той затвори вентила на маркуча и парата се разсея.

— Здравей, Остин — каза той с режещ глас. — Двамата със Себастиан се надявахме да те видим отново, след като напусна маскения ни бал, без да се сбогуваш. Но признавам, че очаквах да отидеш в замъка, за да спасяваш приятелката си.

— Не можах да устоя на изкушението да се срещна отново с топлия ти змийски чар — отвърна Кърт хладно. — Така и не ти благодарих за самолета. Защо уби Лесар?

— Кого?

— Управителят на електроцентралата.

— Не ми трябваше повече, след като отводни тунелите. И все пак го оставих да живее до последно. Позволих му дори да си въобрази, че може да спре турбината, за да повика помощ отвън.

Остин се усмихна, преструвайки се, че оценява сатанинския хумор на Фошар. Наложи му се да мобилизира цялото си самообладание, за да не му откъсне главата. Но знаеше, че трябва да има търпение, защото в момента не беше в благоприятна позиция.

— Видях самолета ти на езерото. Не е ли малко студеничко за гмуркане?

— Благодаря за загрижеността. Между другото, самолетът на Жул беше точно там, където ни каза.

Остин огледа пещерата.

— Доста усилия хвърли да наводниш това място. Защо сега го пресушаваш?

Усмивката на Фошар се стопи.

— Тогава искахме да скрием Жул от любопитни очи — намръщи се той.

— Какво ви накара да си промените решението?

— Майка ми пожела да прибере тялото му.

— Не подозирах такава сантименталност у една Фошар.

— Много неща не подозираш.

— Радвам се, че успях да дойда на церемонията по изваждането му. Как е той?

— Сам виж — каза Емил и отстъпи встрани.

Една част от стената беше стопена и отсечена. В образуваната синкава кухина Жул Фошар лежеше на повдигната платформа като човешко жертвоприношение пред бога на ледника. Тялото беше положено странично, свито във вътреутробна поза. Жул още беше облечен с коженото си палто и ръкавици, а черните му обувки лъщяха като току-що боядисани.