Малко преди да стигнат фургоните на лабораторията, Дзавала отново закуцука. Удареното коляно му създаваше сериозен проблем. Той предложи на Остин да продължи сам и да го настигне след минута. Кърт реши най-напред да провери фургоните. Прозорците им бяха тъмни и той предположи, че Емил и хората му са обсерваторията. Разбра, че е сгрешил, когато зад гърба му безшумно се отвори врата и мъжки глас му заповяда на френски да вдигне ръце и бавно да се обърне.
На мъждивата светлина Остин различи тромав силует. За миг проблясна дуло на пистолет, насочен право към него.
— Здравейте — каза Себастиян учтиво. — Мастър Емил ви очаква.
28
Крайпътното бистро се оказа истински оазис за семейство Траут, които не бяха спирали целия ден. Отправиха се към вратата на някогашната ферма и не след дълго седяха в трапезария, гледаща към красива цветна градинка. Спряха, за да утолят глада и жаждата, но извадиха наистина голям късмет. Освен отлична храна, се оказа, че заведението предлага и безценна информация.
Дочул, че Пол и Гамей говорят на английски, младият и красив собственик се приближи към тях и се представи. Казваше се Бертран, Берт за по-кратко, и няколко години бил главен готвач в Ню Йорк, преди да се върне във Франция и да отвори собствен ресторант. Много се зарадва на възможността да упражни английския си, а те с добронамерено търпение отговаряха на многобройните му въпроси за Съединените щати. Като фен на „Джетс“, Берт се интересуваше най-вече от футбол. А като истински французин, беше не по-малко заинтригуван от Гамей и необичайното й име.
— Тя е красива! — възкликна впечатлен той. — Наистина е много красива! А откъде това необичайно име? — обърна се Берт към Гамей.
— Идея на баща ми — отвърна тя, — беше почитател на виното, а цветът на косата ми му напомнял за гроздето, от което се прави божоле.
Берт изгледа възхитено дългата й коса и блестящата усмивка.
— Баща ви е бил щастливец с такава прекрасна дъщеря, а вие, мосю Траут, имате късмет с толкова красива съпруга.
— Благодаря! — отвърна Пол, като я прегърна през раменете с жест, който красноречиво говореше: „Гледай, но не пипай“.
Берт се усмихна, разбрал посланието, и отново се превърна в професионален домакин.
— Какво ви води насам — работа или удоволствие?
— По малко и от двете — отвърна Гамей.
— Имаме малка верига от винарни в района на Вашингтон — започна Пол, следвайки историята, която предварително съчиниха с Гамей. Подаде му една от визитките, които набързо бяха отпечатали на летището в Париж. — При пътуванията си се оглеждаме за малки лозя, които биха могли да предложат нещо специално на изисканите ни клиенти.
Берт плесна с ръце.
— Попаднали сте на точното място, мосю Траут. Виното, което пиете, е от едно имение недалеч от тук. Мога да ви запозная със собственика.
Гамей отпи от чашата си.
— Силно червено вино. Зряло и жизнено… Примамливи нотки на малина.
— Има нещо палаво в него, което особено ми допада — присъедини се Пол, — съчетано с едва доловим нюанс на пипер.
И двамата бяха почитатели на хубавата бира, а познанията им за виното се ограничаваха със запомненото от етикетите, но Берт кимна доволно.
— Наистина сте познавачи!
— Благодаря — рече Гамей, — можете ли да ни предложите и нещо друго?
— Да, мадам Траут, много варианти. — Берт надраска набързо няколко имена на една салфетка, която Пол прибра в джоба си.
— Някой спомена още едно — замисли се Гамей, — как му беше името, скъпи?
— Фошар?
— Точно така! — Тя се обърна отново към Бертран. — Имате ли тяхно вино?
— Боже мой, как бих искал! Превъзходно вино! Продукцията им е много ограничена и се изкупува от разни богаташи, предимно европейци и американци. Дори да можех да се добера до него, то ще е прекалено скъпа за моите клиенти. Говорим за хиляди долари за бутилка.
— Наистина ли? — изненада се Гамей. — Много бихме искали да посетим това имение и да видим дали виното им наистина оправдава подобна цена.
Берт се поколеба, а красивото му лице се смръщи.
— Не е далеч оттук, но семейство Фошар са… как да се изразя… чудаци.
— В какъв смисъл?
— Не са особено дружелюбни. Никой не се вижда с тях. — Той разпери ръце. — Странно семейство. Пък и се носят разни легенди.
— Какви легенди?
— Бабешки истории. Селяните са суеверни хора. Казват, че Фошар са кръвопийци.
— Имате предвид вампири?
— Да — засмя се Берт. — Аз мисля, че просто имат прекалено много пари и все ги е страх, че някой ще им ги открадне. Не са като другите хора по тия места. Ние сме дружелюбни хора. Надявам се Фошар да не ви оставят с погрешно впечатление.
— Невъзможно — след вашето гостоприемство и вкусна храна! — усмихна се кокетно Гамей.
Берт грейна от удоволствие, а после взе още една салфетка и набързо им нарисува пътя към имението на Фошар. Можели да видят лозята, но ако се приближат твърде много до замъка, ще видят табели „Преминаването забранено!“. Гамей и Пол му благодариха и след като се прегърнаха и целунаха по бузите по френски маниер, се качиха обратно в колата.
Гамей избухна в смях.
— Палаво вино?! Не мога да повярвам, че го каза.