Изгубеният град

— Да, при обичайни обстоятелства. Но Лесар ми каза по телефона, че ще се опита да я спре. Загубата на енергия би трябвало да притесни шефовете в централното управление и да изпратят някого на проверка.

— Може да е размислил.

Остин скептично поклати глава.

— Надявам се някой да не го е принудил.

След като огледаха офиса и жилищните помещения, двамата се запътиха към контролната зала. Остин спря пред вратата. Беше тихо, но интуицията му подсказваше, че вътре има някого. Извади пистолета си, даде знак на Дзавала да направи същото и влезе.

Тогава видя Лесар. Изглеждаше заспал, но дупката от куршум в гърба му говореше друго. Дясната му ръка беше протегната и почти докосваше опръсканите с кръв бутони, с които е щял да спре генератора.

На лицето на Остин се изписа едва сдържан гняв. Мълчаливо се закле, че някой ще плати за смъртта на този благороден французин, благодарение на чийто професионализъм успяха да спасят Скай и другите учени от наводнения тунел под ледника. Докосна шията му. Тялото беше студено. Вероятно е бил убит, малко след като се е обадил на Остин.

Фактът, че изобщо не е имал шанс да го спаси, не утеши Кърт. Той се приближи до монитора, на който се виждаше схема на системата от тунели, и седна пред екрана, за да разгледа движението на вода през тях. Лесар се беше справил блестящо със задачата да отводни тунела на обсерваторията с помощта на сложна схема за отклоняване на водите от ледника.

— Има цветен код — обясни той на Дзавала. — Мигащите сини линии обозначават мокрите тунели, а червените — сухите. Ето това е тунелът, който използвахме за спасителната операция.

Дзавала се наведе над рамото му и проследи с пръст виещия се път от помощния тунел на обсерваторията до електроцентралата.

— Същински лабиринт. Ще има доста навеждане и прескачане.

— Представи си го като нещо средно между лунапарк и водна атракция. Трябва да излезем там, където нашият приятел Себастиан взриви защитната врата. Оттам до обсерваторията е съвсем близо. Сега лошите новини. Очакват ни петнайсет-двайсет километра през тунелите.

— Може да ни отнеме часове. Или по-дълго, ако изгубим.

— Не е задължително — каза Остин, спомняйки си нещо, което Лесар му беше казал за доктор Льоблан.

Остин направи разпечатка на схемата от екрана, погледна тъжно към тялото на Лесар и двамата с Дзавала излязоха от контролната зала. След секунди бяха на наблюдателната площадка, откъдето Лесар му беше показал мощта на топящите се от ледника води. Течението, което тогава бе напомнило на Остин за река Колорадо, сега се беше превърнало в тесен поток, няколко метра на ширина и не повече от трийсет сантиметра дълбок.

Доволен, че тунелът е пресушен, той поведе Дзавала обратно през залата и излязоха от централата. Извървяха няколкостотин метра до гаража от ламарина, подпрян на скалния планински склон. Вътре имаше два автомобила: камионът, който беше взел Остин при първата му визита в електроцентралата, а до него, под найлоново покривало — любимият „Ситроен 2С“ на доктор Льоблан.

— Запознай се с Фифи.

— Фифи?!

— Принадлежи на един от глациолозите. Изпитва специални чувства към нея.

— Виждал съм и по-красиви жени, но винаги съм смятал, че най-важното е характерът.

С извития си покрив и капак, издръжливият малък „Ситроен 2С“ беше една от най-забележителните коли в историята на автомобилостроенето. Дизайнерът заявил, че иска „четири колела под чадър“ — кола, която може да пренесе кошница с яйца през разорана нива, без да ги счупи. Очевидно и Фифи беше виждала трудни пътища. Задните й калници бяха очукани, а червената боя, избледняла почти до розово, беше надраскана от пясъка и камъните. Въпреки това излъчваше самоуверената жизненост на жена, която никога не е била красива, но се чувства безкрайно сигурна в способността си да се справя с живота.

Ключовете бяха на таблото. Качиха се и запалиха без проблем. Поеха по чакълестия път в подножието на склона, докато стигнаха до висока двойна врата. Остин погледна картата и видя, че се намират на място, отбелязано като „Porte de Sillon“. Не беше сигурен как точно се превежда това, но предположи, че огромните изкопни машини все трябва да са влизали и излизали отнякъде.

Тежките стоманени врати бяха добре балансирани и се отвориха с лекота. Остин подкара през тунела. Воят на малкия двигател кънтеше в тунела, който водеше право в недрата на планината, подминаваше турбинната зала и се включваше в главната система от подземни проходи. Ако не беше картата, щяха да се загубят в плетеницата от разклонения. Дзавала се справяше майсторски като навигатор въпреки тежкия крак на Остин върху газта и резките му завои. Петнайсет минути след влизането им в тунела Дзавала му каза да направи ляв завой на следващото разклонение.

— Стигнахме почти до тунела на обсерваторията — каза той.

— Колко остава?

— Малко под километър.

— Мисля, че е по-добре да оставим Фифи тук и да продължим пеша.

Както навсякъде по системата, по тавана на тунела бяха наредени лампи. Много от крушките бяха изгорели.