Изгубеният град

— Отначало така си мислех. Колата му, Фифи, още е тук, затова предположих, че ще се върне. Един от водолазите дойде в електроцентралата, показа ми пълномощно и хората му окупираха контролната зала. Изглеждат много страшно, мистър Остин. Наблюдават ме на всяка крачка. Страхувам се за живота си. Дори този разговор е огромен риск. Предупредиха ме да не се меся.

— Информирахте ли шефа си?

— Да. Той каза да им сътруднича. Не зависело от него. Не знаех към кого да се обърна, затова се обадих на вас.

— Можете ли да си тръгнете?

— Няма да е лесно. Пуснаха екипа ми в отпуск и сега само аз съм тук. Ще се опитам да спра турбините. Може би тези отгоре ще ме вземат по-насериозно, когато мощностите спрат.

— Направете, каквото смятате за удачно, но не поемайте рискове.

— Ще бъда внимателен.

— Как се казва човекът, който е дошъл при вас?

— Фошар, Емил Фошар. Напомня ми на змия.

Емил Фошар!

— Дръжте се така, сякаш всичко е наред — каза Остин. — Утре ще бъда при вас.

— Много благодаря, мосю Остин. Как да разбера, че сте пристигнал? Предполагам, че няма да звъннете на вратата.

— Не се притеснявайте, аз ще ви известя.

Затвориха и Остин се замисли над развоя на събитията. След това вдигна хотелския телефон и се обади на Джо и семейство Траут, за да ги информира, че плановете са се променили. Когато всички се събраха в стаята, им разказа за двата разговора.

— Мислиш ли, че Фошар са отвлекли Скай? — попита Дзавала.

— Много е възможно предвид интереса им към шлема.

— Щом са взели шлема, за какво им е тя? — обади се Гамей.

— Предположи.

Лицето на Гамей просветна.

— Схванах. Използват я като примамка да те вкарат в капана.

Остин кимна.

— Първият ми импулс беше да отида право в замъка. След това обаче се сетих, че те точно това очакват. Трябва да ги изненадаме и да се насочим към Емил. Той може да ни бъде полезен, пък и се безпокоя за Лесар. Струва ми се, че е в опасност. А Скай ще държат жива, докато лапна въдицата.

— Кажи ние какво да правим? — попита Пол.

— Огледайте защитите около замъка. Вижте дали има начин да се проникне вътре. Но внимавайте, мадам Фошар е много по-опасна от сина си. Той е агресивен социопат. А тя е умна и коварна.

— Очарователно — рече Гамей, — нямам търпение да се запознаем.

Пожелаха си още веднъж лека нощ и се разотидоха по стаите. Остин звънна на номера от визитката, която Мейхю му даде. Каза му, че им се налага да заминат възможно най-скоро, и го помоли за помощ. Мейхю отговори, че на другата сутрин пътува за Лондон със служебния самолет и ще се радва да ги закара.

Остин му благодари и обеща някой ден да му върне услугата. После легна да поспи няколко часа. Лежеше по гръб и се опитваше да пропъди всички други мисли. Трябваше да се концентрира върху непосредствената си задача — да спаси Скай. Не след дълго потъна в неспокоен сън.

27

Самолетът излетя призори, но вместо към Лондон, се насочи направо към Париж. Остин успя да убеди Мейхю да променят курса. Каза, че няма време за подробности, но въпросът е на живот и смърт.

Мейхю му зададе само един въпрос:

— Свързано ли е с нещата, които обсъждахме снощи?

— Възможно е да се окаже много тясно свързано.

— Тогава, надявам се, ще ме информирате развоя на събитията, нали?

— Ще ви докладвам по същия начин, както на шефовете си в НАМПД.

Мейхю се усмихна и двамата си стиснаха ръцете.

Преди обяд кацнаха на летище „Шарл дьо Гол“. Двамата Траут потеглиха към замъка Фошар, Остин и Дзавала взеха чартърен полет до старото алпийско селце близо до ледника.

По-рано Дзавала се беше свързал с приятелката си Дениз във френския парламент. След като изтръгна от него обещание да се видят отново, тя им уреди катер, който да ги чака в селото. Качиха се с него по реката и привечер бяха в подножието на Льо Дормьор. Не желаеха да привличат внимание и затова намалиха скоростта, когато стигнаха до мъгливите, огледално спокойни води на езерото. Движеха се бавно и безшумно покрай малките айсберги, но на Остин му се струваше, че тихият четиритактов двигател е гръмогласен като човек, крещящ в катедрала.

Той насочи лодката към хидроплана, закотвен на няколко метра от брега. Когато се изравниха, Остин се прехвърли на него и надникна в кабината. Беше модел „Авиан Отер“ с място за девет пътника. Три от седалките бяха затрупани с водолазна екипировка, което потвърждаваше думите на Лесар, че го използват като платформа за гмуркане. Остин се върна в катера и огледа брега. Нищо не помръдваше. Продължиха още малко напред и скриха лодката зад една скала. После двамата с Дзавала тръгнаха пеша към електроцентралата.

Взеха съвсем малко багаж: вода, енергийни десертни блокчета, пистолети и муниции. Въпреки това стигнаха до централата по тъмно. Вратата на портала беше отключена. Вътре в сградата беше съвсем тихо, чуваше се само бръмченето на турбината. Остин бавно се завъртя, заслушан в приглушеното ръмжене, което се носеше от недрата на планината. Коралово–сините му очи се присвиха.

— Нещо не е наред — каза той. — Турбината работи.

— Това е електроцентрала — напомни му Дзавала, — не е ли в реда на нещата?