Изгубеният град

Спорадичното осветление усилваше мрака между бледите петна светлина. Двамата мъже не спираха да вървят напред. По оранжевите стени се стичаше вода, а студът, който излъчваха, вкочаняваше лицата им и ги караше да се загръщат в яките на пухените якета, които намериха в служебните квартири в централата.

— Когато постъпих в НАМПД, ме предупредиха, че ще трябва да ходя по разни места — оплака се Дзавала, — но и през ум не ми минаваше, че ще ходя пеша.

— Приеми го като каляване на волята — бодро отвърна Остин.

След още няколко минути каляване на волята стигнаха до стълба покрай стената, която водеше към тясна пътечка. Част от нея беше покрита с пластмасови и стъклени плоскости. Остин се сети, че Лесар му бе споменавал за множеството контролни кабини, пръснати в цялата система от тунели. Продължиха напред и тъкмо навлязоха в нов тунел, когато острото ухо на Остин долови звук, достатъчно силен да надмогне постоянния фон от капене и клокочене на вода.

— Какво е това? — каза той, слагайки ръка на ухото си като фуния.

Дзавала се заслуша.

— Прилича на локомотив.

Остин поклати глава.

— Това не е призрачен влак. Бягай!

Дзавала стоеше като истукан на място, но гласът на Остин го извади от транса. Плю си на петите като спринтьор при изстрел за „старт“, следвайки изкъсо партньора си. Тичаха направо през локвите, без да обръщат внимание на водата, която ги плискаше и мокреше до кръста.

Тътенът се усилваше. Остин рязко зави надясно в друг тунел. Дзавала се опита да го последва, но се подхлъзна на мократа земя. Остин го видя как пада и се върна да му помогне. Двамата отново се втурнаха да бягат от невидимата заплаха. Подът сякаш вибрираше под краката им, а шумът ставаше все по-оглушителен.

Напрегнатият поглед на Остин попадна върху стълбата, водеща към издигнатата пътечка. Хвана се за първото стъпало и се набра нагоре като цирков акробат. Дзавала си беше ударил коляното при падането и не успяваше да се катери толкова пъргаво, колкото обикновено. Остин се протегна и му помогна да стъпи върху пътеката. Двамата бързо се скриха в контролната кабина.

Тъкмо навреме.

Само секунда, след като затвориха вратата, през тунела премина огромна синя вълна. Пътечката изчезна под разпенените води, които се блъскаха в прозорците, сякаш са на кораб в бурно море. Пътечката се разтресе от стихията и за миг Остин се уплаши, че ще отнесе цялата конструкция, заедно с контролната кабина.

След първоначалната вълна течението се поуспокои, но водите все още стигаха до пътечката. Остин се приближи до контролното табло и погледна схемата. Предполагаше, че някоя водозащитна врата е подала и стопените води от ледника с цялата си мощ са потекли през тунела. Ако предположението му беше вярно, щяха да си останат затворени в кабината, докато умрат или докато целият ледник се стопи.

На контролното табло линията на тунела обаче още беше червена, показвайки, че е сух. Остин се обнадежди. Това означаваше, че водата идва от някой джоб и все някога ще свърши.

Джобът явно беше доста голям. Минаха пет минути, които им се сториха като пет години, преди нивото на водата да започне да спада. Скоро двамата можеха да излязат от кабината, без опасност водата да ги помете.

Дзавала надвика рева на стихията:

— Интересна представа имаш за лунапарк.

— Казах и водна атракция!

Наложи се да изчакат още десет минути, докато водата спадне достатъчно, за да слязат по стълбата. На Остин му хрумна, че има вероятност и други джобове да не издържат, но отхвърли тази мисъл и двамата отново поеха през лабиринта от тунели. Попаднаха на друг тунел, който би трябвало да е сух, но се оказа наводнен и вместо да заменят неприятно влажните си дрехи с опасно подгизнали, решиха да потърсят обиколен маршрут.

Намираха се само на няколко минути от тунела на обсерваторията. Накрая се озоваха пред масивна стоманена врата, подобна на тези, които бяха виждали и в другите тунели, и в същото време различна. Дебелата стомана беше огъната навътре като кора от портокал.

Дзавала се приближи и предпазливо я докосна.

— Това трябва да е вратата, която главорезът на Фошар изби.

Остин взе картата и посочи линията на един тунел.

— Ние сме тук. Минаваме през вратата, свиваме надясно и ни остават към седемстотин метра до обсерваторията. Добре е да бъдем нащрек и да се движим колкото е възможно по-тихо.

— Ще направя всичко възможно, за да не тракам със зъби, но няма да е лесно.

Безгрижните им шеги биха заблудили всеки, който не ги познава. В действителност и двамата добре съзнаваха опасността, пред която се изправят, и това ясно си пролича по старанието, с което провериха оръжието си. Когато навлязоха в главния тунел, Остин шепнешком описа на Дзавала разположението на лабораторията, стълбището към обсерваторията и ледената камера, в която беше погребан Жул Фошар.