Изгубеният град

— По-добре „палаво“, отколкото „жизнено“ — не й остана длъжен той.

— Трябва да признаеш, че имаше нотки на малина.

— Колкото и на пипер. Не мисля, че Берт изобщо слушаше винарските ни глупости. Прекалено беше зает да те гледа. „Красива съпруга имате!“ — проточи той, имитирайки старата филмова звезда Шарл Боайе.

— Беше много чаровен — нацупи се Гамей.

— Съгласен съм, освен това беше абсолютно прав, че съм късметлия.

— Включително и за това — каза тя, като погледна скицата, нахвърляна от Берт. — На петнайсетина километра оттук има отклонение, което води право към замъка.

— Берт говореше за него като за замъка на Дракула.

— Съдейки по думите на Остин, Дракула е майка Тереза в сравнение с мадам Фошар.

Двайсет минути по-късно стигнаха до черен път, който се виеше покрай красиви хълмове и спретнати терасирани лозя. За разлика от другите лозя, които видяха по пътя, тук нямаше табели за собственост. Но когато навлязоха в гората, по дърветата започнаха да виждат табели, предупреждаващи на френски, английски и испански, че се намират на частна територия.

Пътят свършваше пред порта във висока ограда завършваща с бодлива тел. Табелата върху нея съдържаше още по-строга забрана, изписана на трите езика, заедно с предупреждение, че който я наруши, ще се сблъска с въоръжена охрана и кучета пазачи. Заплахата беше недвусмислена.

Пол прочете надписите и каза:

— Явно Берт беше прав за семейство Фошар. Не изглеждат особено сърдечни и гостоприемни.

— А, не съм сигурна. Ако погледнеш в огледалото, ще видиш, че дори са ни изпратили посрещачи.

Пол я послуша и видя през задното стъкло на „Пежо“-то луксозен черен джип „Мерцедес“. Автомобилът спря така, че да блокира пътят им отзад, и от него слязоха двама мъже. Единият беше нисък и набит, с бръсната глава, напомняща на куршум. Водеше на повод свиреп на вид ротвайлер, който опъваше здраво строгия нашийник. Другият мъж беше тъмнокож с типичния за професионален боксьор нос. И двамата носеха военни камуфлажни униформи и револвери на кръста.

Гологлавият се приближи до шофьорската врата и заговори нещо на френски. Този език не беше сред силните страни на Пол, но той все пак разбра, че му нареждат да слезе от колата. Гамей обаче говореше отлично езика. Когато мъжът попита какво правят там, тя му подаде една визитка и салфетката със списъка от лозя.

Мъжът ги погледна.

— Това е имението Фошар. Мястото, което търсите, е в онази посока.

Гамей явно се ядоса. Избълва гневен поток от думи на френски, ръкомахайки към Пол. Въоръжените мъже се разсмяха на семейната свада. Куршумената глава изгледа Гамей от глава до пети с далеч не безразличен поглед. След това двамата заедно с кучето се качиха обратно в „Мерцедеса“ и го дръпнаха от пътя, за да може Пол да обърне. Когато потеглиха, Гамей им махна за поздрав и те възторжено й отговориха.

— Май се запознахме с приятеля на Кърт — рече Пол.

— Определено отговаря на страховитото описание.

— Държа се доста по-приветливо, отколкото се очакваше. А ти накара дори кучето да се усмихне. Какво им наприказва?

— Че си идиот и заради тебе сме се изгубили.

— Аха… а какво ти отвърна плешивият?

— Че с удоволствие ще ми покаже пътя. Май флиртуваше с мен.

Траут я погледна косо.

— Днес за втори път използваш женския си чар — първо с Берт, сега с куршумената глава и неговия копой.

— В любовта и войната всичко е позволено.

— Войната не ме притеснява. Но на всички французи, които срещаме, по погледа им личи, че мислят само за секс с теб.

— О, я стига! Попитах го дали може да пообиколим наоколо и да разгледаме лозята. Той каза, че няма проблем, стига да стоим далече от оградата.

Траут сви по първия черен път, който видя, и колата заподскача между лозята. След няколко минути спряха до група берачи, които пушеха край пътя. Имаше около дузина тъмнокожи мъже, които явно говореха с шефа си. Гамей се представи и обясни, че са американци и се интересуват от закупуване на вино. Когато каза, че Марсел им е позволил да покарат между лозята, мъжът се намръщи.

— А, този ли — каза той свъсено, после се представи като Ги Маршан, ръководител на групата работници. — Това са имигранти от Сенегал. Работят много усърдно, затова се отнасяме добре с тях.

— Спряхме в бистрото и се заговорихме с Бертран — каза Гамей, — той ни каза, че тук се произвежда невероятно вино.

— Да, така е. Елате, ще ви разведа.

Той махна на берачите да се връщат на работа и поведе семейство Траут между лозята. Беше словоохотлив и въодушевен от работата си, така че нямаше нужда Пол и Гамей отново да се правят на сноби познавачи. Достатъчно беше да кимат, докато Ги разказваше за почвата, климата и гроздето. Мъжът спря под една асма, откъсна няколко зърна и ги подаде на Пол и Гамей. Самият той смачка едно зърно, подуши го и близна сока с върха на езика. Те направиха същото, цъкайки с език от възхищение. Когато се върнаха на пътя, видяха, че работниците товарят щайги с грозде в един камион.

— Къде се бутилира виното? — поинтересува се Пол.

— В самото имение. Мосю Емил държи на всяка бутилка.

— Кой е мосю Емил?

— Емил Фошар, собственикът на тези лозя.