Изгубеният град

След няколко секунди бяха на повърхността близо до катамарана на НАМПД. Остин изманеврира и вкара батискафа върху една потопена платформа между двата корпуса. Вратата беше вдигната и една лебедка издърпа платформата заедно с батискафа на палубата.

Франсоа ги чакаше, а на обикновено безизразното му лице се четеше тревога.

— Много съжалявам, че прекъснах работата ви, мадмоазел Скай. Човекът, който ми се обади, беше твърде настоятелен.

Тя го целуна лекичко по бузата.

— Не се притеснявайте, Франсоа, вие не сте виновен. Кажете ми какво искат.

Той махна с ръка към планината.

— Искат да отидете ей там.

— На ледника? Сигурен ли си?

— Да, да, и аз попитах същото — кимна енергично той.

— Бяха пределно ясни, че имат нужда от експертното ви мнение. Открили са нещо в леда. Това е всичко, което знам. Лодката чака.

Скай се обърна към Остин с безпокойство в очите. Той разбра неизказания въпрос.

— Не се притеснявай, няма да сляза в гробницата без теб.

Тя го прегърна топло и го целуна по двете бузи.

— Мерси, Кърт! Това наистина значи много за мен. — След това го дари с ослепителна усмивка, която беше на косъм от прелъстителната. — На Левия бряг има хубаво малко бистро, качествено и евтино. — Тя се засмя на оглупелия му поглед. — Не ми казвай, че си забравил за поканата за вечеря. Аз я приех.

Преди Остин да успее да каже нещо, Скай скочи в катера, извънбордовият му двигател изръмжа и той се понесе към брега. Кърт беше привлекателен и чаровен мъж, който беше срещал много интересни и красиви жени по пътя си. Но като ръководител на Специалния отряд на НАМПД беше на повикване денонощно. Рядко се прибираше у дома, а пътуванията по цял свят не бяха най-доброто условие за траен ангажимент. Повечето му връзки приключваха бързо.

Той изпита привличане към Скай от самото начало и ако правилно разчиташе сигналите в погледа, усмивката и гласа й, чувството беше взаимно. Подсмихна се тъжно на този обрат. Обикновено той заминаваше, когато дългът го призовеше, а обектът на романтичния му интерес оставаше да чака. Загледа се в катера, който вече наближаваше брега, и се зачуди що за артефакт би могъл да породи такова вълнение. Почти му се искаше да тръгне със Скай.

След няколко часа щеше да благодари на боговете, че не го е направил.

Льоблан посрещна Скай на брега и веднага долови лошото й настроение. Зад занемарения вид на французина се криеха забележителен галски чар и духовитост. Минути след като Скай се качи в колата, той вече беше успял да я разсмее с историите си за темпераментната Фифи.

Скай забеляза, че „Ситроенът“ се насочва към едната страна на леденото поле, и каза:

— Мислех, че отиваме към ледника.

— Не към, мадмоазел, а под. С колегите ми изучаваме движението на леда в една обсерватория на двеста и четирийсет метра под Льо Дормьор.

— Нямах представа! Разкажете ми повече.

Льоблан кимна и заразказва за работата си в обсерваторията. Скай слушаше внимателно, а научното й любопитство взе връх над раздразнението, че се наложи да напусне кораба.

— А с какво се занимавате вие в езерото? — поинтересува се Льоблан, когато приключи. — Излизаме си от пещерата един ден и — батискаф.

— Аз съм археолог от Сорбоната. От Националната агенция за морско и подводно дело бяха така добри да ми предоставят батискаф за проучването. Дойдохме по реката, която се влива в Ланг дю Дормьор. Надявам се да открия доказателства за древния търговски Кехлибарен път по дъното на езерото.

— Много интересно! Намерихте ли нещо?

— Да. Затова бързам да се върна към проекта си възможно най-скоро. Бихте ли ми казали за какво съм ви нужна толкова спешно?

— Намерихме едно тяло, замръзнало в леда.

— Тяло?

— Смятаме, че е труп на човек.

— Например Леден човек? — Тя си спомни мумифицираното тяло на ловец от неолита, открито няколко години по-рано в Алпите.

Льоблан поклати глава.

— Струва ни се, че този нещастник е от по-ново време. Отначало го взехме за алпинист, паднал в цепнатина.

— Какво ви накара да промените мнението си?

— Трябва сама да видите.

— Моля ви, не си играйте с мен, мосю Льоблан! — сопна се Скай. — Специалността ми са древни оръжия и брони, не трупове. Защо ме повикахте?

— Простете, мадмоазел. Мосю Рено ни помоли да не казваме нищо.

Скай зяпна от изненада.

— Рено? От държавната комисия по археология?

— Същият, мадмоазел. Пристигна няколко часа, след като уведомихме властите, и пое нещата в свои ръце. Познавате ли го?

— О, да, познавам го!

Тя се извини за острата си реакция и се облегна назад, скръстила ръце пред гърдите си. Много добре го познаваше даже.

Огюст Рено беше професор по антропология в Сорбоната. Прекарваше съвсем малко време със студентите, което беше добре дошло за тях, защото го презираха. За сметка на това посвещаваше енергията си на политиката. Беше си изградил свита от привърженици и благодарение на връзките си се беше издигнал до пост в държавната комисия по археология и с удоволствие демонстрираше, че в него е и хлябът, и ножът. Беше осуетил няколко от проектите на Скай, намеквайки, че може да ги задвижи, ако си легне с него. Скай беше отвърнала, че по-скоро ще спи с хлебарка.