Изкушена

Втренчих се в него. В очите му блестяха сълзи. Хийт изглеждаше толкова много по-възрастен от своите осемнайсет години, че се уплаших.

— Не искам да те натъжавам казах аз и не желая да обърквам живота ти.

— Тогава престани да ме отпращаш. Ние си принадлежим един на друг.

Съзнавам, че не постъпих правилно, но вместо да отговоря и да започна да споря, че между нас няма да излезе нищо, аз се сврях в прегръдките му и му позволих да ме държи. Да, това беше егоистично от моя страна, но аз се изгубих в Хийт и миналото си. Начинът, по който той ме държеше в обятията си, ме караше да се чувствам идеално. Хийт не се опита да прави любов с мен. Не ме опипваше и не се търкаше в мен. Не опита да се натиска. Дори не предложи да се пореже и да ми даде да пия от кръвта му, което автоматично щеше да отприщи страст между нас и да ни разгорещи неконтролируемо. Той ме държеше нежно и ми шепнеше колко много ме обича. Повтаряше, че всичко ще бъде наред. Усещах ударите на сърцето му и гъстата примамлива кръв там, толкова топла и близо, но в момента се нуждаех много повече от нещо познато, нашето общо минало и силата на разбирането му.

И тогава Хийт Лък, ученическата ми любов, ми стана консорт.

СЕДМА ГЛАВА Стиви Рей

Стиви Рей се почувства пълна тъпачка, когато трясна вратата на манастира и излезе в студената нощ. Не беше ядосана на Зоуи, нито на супер милата, макар и малко заблудена монахиня. Не се ядосваше на никого освен на себе си.

— По дяволите! Неприятно ми е, че пак обърквам нещата! - изкрещя тя. Не искаше да става така, но имаше чувството, че копае в купчина фъшкии, която става все по-дълбока, кол кото и бързо да ри не.

Зоуи не беше глупава. Тя разбра, че нещо не е наред. Това беше очевидно, но как да й каже? Трябваше да й обясни толкова много неща. Той беше труден и сложен за обяснение. А Стиви Рей не беше си и помисляла, че ще стане така. Особено с гарвана-демон. По дяволите! Преди да го открие полумъртъв, и през ум не й бе минавало, че това е възможно. Ако някой й го беше казал, Стиви Рей щеше да се изсмее и да каже: „Не, това няма как да се случи!“

Оказваше се обаче, че е възможно, защото се случи. Той се случи.

Докато Стиви Рей обикаляше притихналия двор на манастира и търсеше досадния Ерик, който можеше да открие тази й най-нова и ужасна тайна и да сложи прът в колелото, Стиви Рей се запита как можа да се забърка в такава страшна каша. Защо го спаси? Защо не извика Далас и останалите да го довършат?

Гарванът-демон дори сам поиска това, преди да изгуби съзнание.

Но той заговори. Гласът му беше абсолютно човешки. И сърце не й даде да го убие.

— Ерик! — Къде беше той, по дяволите? — Ерик! Ела тук! — Стиви Рей прекрати душевната си борба и се развика в нощта. Нощ? Тя присви очи, погледна на изток и видя, че мракът там бе започнал да се превръща в цвета на зряла синя слива. — Ерик! Време е да докладваш! — изкрещя Стиви Рей за трети път, а после спря и се втренчи в тихия двор на манастира.

Погледът й се плъзна към оранжерията, която беше превърната във временна конюшня за конете, които Зи и останалите от групата бяха яздили, докато бягаха от училището за вампири. Но не толкова оранжерията привлече погледа й, колкото невинната на вид барака за градинарски инструменти до нея. Не можеше да престане да я гледа. Бараката изглеждаше абсолютно нормална… пристройка без прозорци. Вратата дори не беше заключена. Трябваше да се досети. Стиви Рей беше там до неотдавна.

— Хей, какво има? Видя ли нещо там?

— По дяволите! — Тя подскочи и се завъртя. Сърцето й заблъска в гърдите толкова силно, че не можеше да диша.

— Ерик! Уплаши ме до смърт! Не можа ли да издадеш някакъв звук, преди да се появиш така внезапно?

— Извинявай, Стиви Рей, но ти ме викаше.

Стиви Рей прибра руса къдрица зад ухото си и се опита да не обръща внимание на факта, че ръката й трепери. Не умееше да се промъква и да крие разни неща от приятелите си. Тя обаче вирна брадичка и се помъчи да успокои нервите си, а най-лесният начин да го направи беше да се заяде с досадния Ерик.

Стиви Рей присви очи и го погледна.

— Да, виках те, защото ти трябваше да бъдеш вътре с всички други. Какво правиш навън, по дяволите? Тревожиш Зоуи… сякаш й трябва повече напрежение в момента.

— Зоуи ме е търсила?

Стиви Рей положи усилия да не завърти очи. Понякога Ьрик се държеше като господин Съвършено гадже, а после изведнъж се променяше и ставаше арогантен кретен Тя трябваше да каже на Зи за него… ако Зи все още искаше да я изслуша. Двете не бяха много близки напоследък. Разделяха ги твърде много тайни… и проблеми…

— Стиви Рей! Внимавай! Казваш, че Зи ме е търсила?

Тя не се сдържа и завъртя очи.

— Трябваше да бъдеш вътре. Хийт, Далас и останалите хлапета са там. Зоуи искаше да знае къде си и защо не си там, където трябва да бъдеш.

— Ако беше толкова разтревожена, можеше тя да излезе да ме потърси.

— Не казах, че е разтревожена! — сопна се Стиви Рей вбесена от себичността му. — Пък и Зи има прекалено много грижи, за да ти бъде бавачка.

— Не ми трябва проклета бавачка.