Изкушена

Стиви Рей потрепери, но продължи да стои там, вцепенена от ужасната си постъпка. Какво щяха да кажат приятелите й, ако разберяха, че тя крие гарван-демон? Щеше ли Зоуи да се отвърне от нея? И какви щяха да бъдат последиците от присъствието на съществото за червените новаци? Те си имаха достатъчно неприятности.

Монахинята беше права. Гарванът-демон не трябваше да предизвиква съжаление у Стиви Рей. Тя щеше да върне хавлиите и другите неща в оранжерията, да влезе в манастира, да намери Дарий и да му каже, че в бараката има гарван-демон. И после воинът щеше да си свърши работата. Той всъщност щеше да избави птицечовека от страданията му. Стиви Рей си пое дълбоко дъх от облекчение, че взе решение, но в същия миг червените му очи се отвориха и я погледнаха.

Довърши ме… — Гласът на гарвана-демон беше немощен и изпълнен с болка, но очевидно безспорно човешки.

Изведнъж Стиви Рей осъзна защо не повика Дарий и останалите, когато го откри. Щом заговори и й каза да го убие, гарванът-демон прозвуча като истински човек… ранен, изоставен и уплашен. Тогава тя не събра сили да го убие и сега пак не можеше да отмести поглед от него. Гласът му беше най-изумителното нещо в него, защото макар да беше невъзможно същество, гарванът-демон говореше като човек, който е толкова отчаян и изпитва такава непоносима болка, че очакваше да му случи най-лошото.

Не, грешка. Той не очакваше да му случи най-лошото, а го искаше. Гарванът-демон бе преживял такива ужасни неща, че не виждаше друг изход освен смъртта. Макар че сам си беше виновен за случилото се с него, за Стиви Рей това го правеше истински човек. И тя бе преживяла много и разбираше пълната му безнадеждност.

ОСМА ГЛАВА Стиви Рей

Стиви Рей потисна машиналния си импулс да отстъпи назад, защото въпреки човешкия глас и въпроса за човечността му, откровената истина беше, че той е един грамаден птицечовек, чиято кръв мирише много лошо. И тя беше съвсем сама с него.

— Виж, знам, че си ранен и те боли и затова не разсъждаваш трезво, но ако щях да те убивам, определено нямаше да те довлека тук. — Стиви Рей се помъчи да говори нормално и вместо да отстъпи назад, както й се искаше, остана на мястото си и погледна студените му червени очи, които изглеждаха поразително човешки.

Защо не ме убиеш? — мъчително промълви той, но нощта беше толкова тиха, че Стиви Рей го чу безпроблемно.

Можеше да се престори, че не го е чула или поне че не го е разбрала, но увъртанията и лъжите й бяха омръзнали, затова издържа на погледа му и каза истината.

— Това е свързано по-скоро с мен, отколкото с теб. Историята е дълга и объркана. Не съм сигурна защо не искам да те убия с изключение на това, че имам склонността да правя нещата по свой начин и определено мога да твърдя, че не съм голяма почитателка на убиването.

Гарванът-демон се втренчи в нея, докато Стиви Рей имаше чувството, че ще започне да се гърчи от погледа на странните му червени очи.

— Би трябвало да го направиш — каза той.

Тя повдигна вежди озадачено.

— Кое? Да те убия или да правя нещата по свой начин? Трябва да уточниш. И не се дръж толкова властно. Не си в положение да ми казваш какво да правя.

Силите му очевидно привършваха и очите му се затваряха, но думите й го накараха отново да ги отвори. Стиви Рей забеляза, че някакво чувство променя изражението му, но лицето му беше толкова чуждо и различно от всичко или всеки, е когото бе свикнала, че не можеше да го разгадае. Черната му човка се отвори, сякаш се приготви да каже нещо, но вместо да заговори, гарванът-демон стисна очи и изстена. Звукът беше изпълнен с напълно човешка агония.

Стиви Рей пристъпи към него. Очите му се отвориха отново и макар че бяха изцъклени от болка, тя видя, че аленият му поглед е фокусиран в нея. Стиви Рей спря и заговори бавно и ясно.

— Ето какво ще се споразумеем. Ще донеса вода и превръзки, но не се чувствам много страхотно да идвам тук. Искам да ми обещаеш, че няма да направиш нещо, което няма да ми хареса.

Този път Стиви Рей забеляза, че чувството в червените му човешки очи е изненада.

— Не мога да се движа — едва отвърна гарванът-демон. Беше очевидно, че му е трудно и да говори.

— Значи имам думата ти, че няма да ме ухапеш или да ми направиш някакво друго неприятно нещо?

— Имаш я.

Гласът му стана гърлен и думата завърши със съскане, което не окуражи Стиви Рей. Тя обаче се изпъчи и кимна, сякаш той не бе прозвучал като змия.

— Хубаво. А сега, да видим какво можем да направим, за да се почувстваш по-добре.

И после, преди да вразуми проклетата си глава, Стиви Рей тръгна право към него. Пусна хавлиите и мъха до него и по-внимателно остави кофата с вода. Той наистина беше огромен. Тя бе забравила това или може би по-скоро го беше избутала далеч от паметта си, защото беше доста трудно да „забрави“ големината му. Не беше много лесно да го довлече до бараката, без Ерик, Далас, Хийт или някой друг да я види, въпреки че птицечовекът беше изненадващо лек за размерите си.

— Вода — дрезгаво промълви той.