Изкушена

Накрая той насочи вниманието си към крилото. Репхайм затвори очи и се изследва мислено, проследявайки сухожилията, мускулите и костите на гърба си и надолу по дължината на счупеното му крило. Той изохка и дъхът му секна, когато осъзна пълните поражения от куршума и ужасяващото падане.

Може би никога вече нямаше да лети.

Реалността на мисълта беше толкова страшна, че съзнанието му я отхвърли. Щеше да мисли за Червената и да се опита да си спомни всичко, което баща му бе разказал за силите й. Може би щеше да открие в паметта си някаква улика, която да му обясни необикновеното й поведение. Защо не го уби? Вероятно щеше да го направи… или поне да го издаде на приятелите си.

Беше му все едно, ако го стореше. Животът, който познаваше, беше свършил за него. Репхайм с радост би посрещнал възможността да загине в битка с някой, който се опитва да го държи в плен.

Но тя, изглежда, не го държеше в плен. Той се замисли усилено и принуди ума си да работи, въпреки болката, изтощението и отчаянието. Стиви Рей. Това беше името, което му каза. Какъв беше мотивът й да го спаси, ако не да го затвори и използва? Изтезания? Беше логично да запази живота му и тя и съюзниците й да го принудят да им каже всичко, което знае за баща си. Каква друга причина имаше да не го убие? И Репхайм би направил същото, ако бе имал късмета да бъде на нейното място.

Те ще разберат, че синът на един безсмъртен, не може да бъде лесно пречупен — помисли си Репхайм.

Напрегнат отвъд запасите на неимоверната си сила, той се отпусна на пода. Опита да се разположи така, че да постигне известно облекчение от агонията, която разтърсваше тялото му с всеки удар на сърцето, но беше невъзможно. Единствено времето щеше да облекчи физическата болка, но нищо нямаше да излекува душевната агония, че вероятно никога вече няма да лети… и да бъде цял.

Тя трябваше да ме убие — помисли си Репхайм, — Може би ще я убедя да го направи, ако дойде пак сама. А ако се върне със съюзниците си и се опита да изтръгне с мъчения тайните на баща ми от мен, аз няма да съм единственият, който ще крещи от болка. Татко? Къде си? Защо ме изостави?

ДЕВЕТА ГЛАВА Зоуи

Тази мисъл преобладаваше в съзнанието му, когато умората надделя и Репхайм най-после заспа.

— Хей, забрави ли, че обеща на монахинята да си легнеш? И съм сигурен, че това не означаваше да отидеш в неговото легло. — Хийт посочи с брадичка към вратата на стаята на Старк.

Повдигнах озадачено вежди.

Той въздъхна.

— Казах, че бих те споделил е глупавите вампири, ако трябва, но не съм казвал, че това ще ми хареса.

Поклатих глава.

— Тази вечер няма да ме споделиш с никого. Само ще проверя как е Старк и после ще си легна в моето легло. Сама. Разбра ли?

— Да. — Хийт се ухили и нежно ме целуна. — До скоро, Зи.

— До скоро, Хийт.

Наблюдавах го, докато се отдалечаваше по коридора. Той беше висок, мускулест и звезда футболист от главата до петите. Беше готов да отиде в университета на Оклахома с пълна стипендия догодина, а след като завърши, да стане ченге или пожарникар. Каквато и професия да избереше, едно беше сигурно… Хийт щеше да бъде един от добрите.

Но можеше ли да го стори и искаше ли наред с това да бъде консорт на вампирка и Висша жрица? Да, по дяволите.

Щях да се погрижа Хийт да получи бъдещето, за което мечтае и планира, откакто бяхме деца. Разбира се, някои неща щяха да бъдат различни. И през ум не ни беше минавало, че някой от нас ще стане вампир. Някои неща щяха да бъдат трудни… например вампирските. Истината обаче беше, че аз държах на Хийт толкова много, затова исках да го изхвърля от живота си и не желаех той да обърква своя живот заради мен. Ето защо трябваше някак да постигна това. Точка по въпроса. Край.

— Ще влезеш ли, или ще стоиш там и ще се измъчваш?

— Мамка му, Афродита! Не можеш ли да не се промъкваш така и да ме стряскаш?

— Не съм се промъквала и „Мамка му“ не е ли псувня? Защото ако е така, опасявам се, че ще трябва да събудя полицията „Мръсна уста“ и да ги накарам да те арестуват.

Дарий излезе след Афродита в коридора и я погледна укорително.

— Е, Старк все още не е мъртъв — отбеляза Афродита.

— Боже, благодаря за информацията. Ти ме накара да се почувствам много по-добре — иронично подхвърлих аз.

— Не ме дразни, когато се опитвам да се държа мило.

Насочих вниманието си към единствения отговорен възрастен наоколо.

— Дарий, Старк нуждае ли се от нещо?

Воинът се поколеба само за миг:

— Не. Той е добре. Мисля, че ще се съвземе напълно.

Запитах се какво става, по дяволите. Дали Старк беше пострадал по-сериозно, отколкото Дарий признаваше?