Изкушена

— Стиви Рей, чакай малко. — Обърнах гръб на всеки, който би се опитал да послушва разговора ми, и излязох в изумително красивия коридор. Кристалните полилеи със свещи озаряваха с топла мъждукаща светлина тапицерията в кремаво и златисто. Имах чувството, че съм Алиса в Страната на чудесата и минавам през заешката дупка, навлизайки в съвършено различен свят. — Така е по-добре. Тук навън има по-малко уши. Афродита каза, че ти си била хваната в капан някъде. Беше сигурна.

— Зи, спънах се и си ударих главата. Убедена съм, че Афродита е почувствала паниката ми. Нали горях, когато

се събудих. Освен това на покрива бяха разхвърляни метални боклуци и се заплетох. Казвам ти, обезумях от страх. Тя сигурно го е почувствала.

— Тогава никой не те е хващал? И не си била затворена никъде?

— Не, Зи — засмя се Стиви Рей. — Това е лудост, но би било по-интересна история, отколкото сама да се спъна.

Поклатих глава. Все още не можех да възприема всичко.

— Беше много страшно, Стиви Рей. Мислех, че ще загубя и двете ви.

— Всичко е наред. Няма да загубиш нито мен, нито досадната Афродита, въпреки че не съжалявам, че Обвързването ми с нея беше прекъснато.

— Има и друго странно нещо. Как се случи това? Обвързването ви не се прекъсна дори когато Дарий пи от нея, а ти знаеш, че между тях има нещо.

— Вероятно съм била по-близо до смъртта, отколкото си мисля. Това трябва да е прекъснало Обвързването ни. Пък и ние не искахме да сме свързани. Може би връзката й с Дарий е отслабила Обвързването ни.

— Не изглеждаше Обвързването между вас да е слабо.

— Е, вече не съществува и като се замисля, много лесно се е прекъснало.

— Не ми се струваше лесно, като я гледах.

— От позицията на горящо на слънцето хлапе мога да ти кажа, че и на мен не ми беше лесно.

Изведнъж се почувствах неловко, че я обсипвам с въпроси. Стиви Рей за малко не умря (завинаги), а аз я измъчвах да ми разказва подробности.

— Хей, извинявай. Ужасно се разтревожих, това е всичко. И беше много страшно да гледам как Афродита преживява твоята болка.

— Да говоря ли с нея? — попита Стиви Рей.

— Не. Поне в момента. Последния път, когато я видях, Дарий я носеше по изумително широко стълбище към невероятно скъп апартамент, за да се наспи след опиатите, които вампирите й дадоха.

— Дали са й някакво хапче? Сигурно й е харесало.

Двете се засмяхме и почувствах, че между нас отново всичко е наред,

— Зоуи? Висшия съвет започва. Трябва да тръгваш — извика Ерсея.

— Трябва да си свърша работата — рекох аз.

_ Да чух. Хей, искам да ти кажа нещо, което трябва да запомниш. Слушай сърцето си, Зи. Даже да ти се струва, че всички са против теб и че може би страхотно объркваш нещата. Прави каквото ти казва всичко в теб. Може да се изненадаш от онова, което ще се случи. „

Поколебах се и после зададох първия въпрос, които ми хрумна.

— И може да спаси живота ти!

— Да, може.

— Трябва да поговорим, когато се върна.

— Ще бъда тук. Сритай им задниците, Зи!

— Ще се постарая. Чао, Стиви Рей. Радвам се, че не си мъртва. Отново.

_ Аз също. Отново.

Затворих, поех си дълбоко дъх, изправих рамене и се подготвих да застана пред Висшия съвет.

* * *

Висшия съвет се събираше в много стара катедрала до супер красивия дворец „Сан Клементе“. Беше очевидно, че някога е била католическа църква и аз се запитах какво би казала сестра Мери Анджела по въпроса как вампирите са я променили. Те я бяха изтърбушили цялата с изключение на огромните полилеи, които бяха окачени на дебели месингови вериги на тавана и приличаха на нещо вълшебно, като висящите свещи над масите в училището за магии Хогуортс“. Бяха направили амфитеатрални редици с места за сядане в стил, за който си спомних, че съм учила, до-като четяхме „Медея“. На гранитен подиум бяха поставени един до друг седем мраморни стола. Видяха ми се хубави, но задникът ти можеше или да се схване, или да изстине. Сцените на прозорците със стъклописи на първоначалната катедрала бяха променени от окървавения Иисус на разпятието и няколко католически светци в изображение на Никс с вдигнати ръце, в които държеше полумесец, а до нея беше нарисуван блестящ пентаграм. На другите стъкла видях варианти на различни емблеми. Оглеждах катедралата и си мислех колко красиви са стъклописите, когато забе-лязах сцената, изобразена точно срещу образа на Никс… и кръвта ми се смрази.

Беше Калона! С разперени криле и голо, мускулесто, загоряло от слънцето, силно тяло. Разтреперих се.

Старк ме хвана под ръка като джентълмен, който води дамата си по каменните стълби на амфитеатър, и се отправихме към местата близо до подиума. Докосването му беше силно, стабилно и той ми каза:

— Не е той. Това е древно изображение на Еребус като символа на Никс ей там.

— Но прилича на него толкова много, че те ще си помислят, че Калона наистина е Еребус — трескаво прошепнах аз.

— Може би. И затова ти си тук.