Изпепелена

Стиви Рей хвана ръката му. Бавно, много бавно, пръстите им се преплетоха и той леко я придърпа към себе си.

Няма да им позволя - повтори тя.

Не го погледна. Просто държеше ръката му и се наслаждаваше на краткия им момент заедно. Опита се да не мисли прекалено много. Да не разпитва. Просто гледаше в спокойната, тъмна вода на фонтана, в която се отразяваше луната. Аз съм момиче, което по някакъв начин е успяло да се обвърже с човечността в един звяр. А на глас каза само: Привързана съм към теб, Репхайм.

- И аз към теб, Стиви Рей - каза той без колебание.

Като каза това, водата трепна и се появиха вълнички, сякаш самата Никс раздвижи повърхността с дъха си. Изведнъж отраженията им се промениха. Във водата се виждаше как Стиви Рей държи за ръка висок, мускулест индианец. Той имаше дълга, гъста коса, черна като гарвановите пера, и сплетена на плитка. Беше гол до кръста и невероятно го-тин.

Стиви Рей притаи дъх, притеснена, че ако мръдне, отражението може да се промени. Но не успя да се въздържи да се усмихне и да възкликне:

- Ау, колко си красив.

Момчето в отражението примига няколко пъти, сякаш не е сигурен дали вижда ясно, а после каза с гласа на Репхайм:

- Да, но нямам криле.

Сърцето на Стиви Рей се разхлопа от вълнение. Искаше й се да каже нещо проницателно, умно или поне малко романтично. Но не намери точните думи.

- Така е, но си висок и имаш такива готини пера в косата.

Момчето в отражението вдигна ръка и опипа косата си:

- Те са нищо в сравнение с крилете.

- Е, така е, но пък ще ти е по-лесно да обличаш дрехи.

Той се засмя и учудено докосна лицето си.

- Нежно е — каза той. — Човешкото лице е толкова нежно.

- Да, така се — отвърна Стиви Рей, напълно поразена от това, което виждаше в отражението.

Много бавно Репхайм посегна от своето към нейното лице. Ръката му докосна кожата й нежно и внимателно. Прокара пръсти по бузите й и после докосна устните. Тя не успя да въздържи кикота си:

- Просто не мога да повярвам колко си красив!

Отражението на Репхайм също се засмя:

- Ти си красива - едва прошепна той,

-Така ли мислиш? Наистина? - възкликна тя и сърцето й щеше да изхвръкне.

- Наистина. Дори не мога да ти опиша колко. Не мога да ти кажа как се чувствам в действителност.

- Сега можеш.

- Така е. За пръв път усещам...

Репхайм не успя да довърши мисълта си. Отражението на момчето във водата изчезна. На негово място от спокойната вода се надигна Мрак и оформи постепенно гарванови криле, а после и човешка фигура.

Татко!

Не се налагаше да казва нищо друго. Стиви Рей осъзна какво се е случило. Издърпа ръката си от неговата. Той я задържа само за част от секундата и бързо я пусна. Закри с крило фонтана, така че да не вижда какво има в отражението, и я погледна:

- Завърнал се е в тялото си. Усещам го.

Стиви Рей не смееше да каже нищо, само кимна:

Не е тук, далеч е. Сигурно в Италия.

Репхайм говореше бързо. Стиви Рей отстъпи крачка назад. без да може да продума.

- Усещам го някак различен. Нещо се е променило. -Изведнъж той сякаш прочете мислите й и погледите им се срещнаха. - Стиви Рей, какво ще правим?

Тя ахна. Усети как силата на елемента й се завихри около нея и я изпълни с чувство за радостно завръщане у дома. Студеният пейзаж на Тулса потрепна и изведнъж тя бе обградена от поразителни дървета, зеленина и плътен мек мъх. Картината се фокусира и Стиви Рей видя Зоуи и Старк, които се смееха прегърнати.

- Зоуи! - извика тя и картината изчезна, като остави само радостта, че най-добрата й приятелка отново е жива. С усмивка тя се хвърли на врата на Репхайм. - Зоуи е жива!

Той я притисна към себе си, но само за част от секундата, а после и двамата си спомниха истината и едновременно отстъпиха назад.

Баща ми се завърна.

- Както и Зоуи.

Това означава, че не можем да бъдем заедно - каза той.

Стиви Рей се почувства зле.

- Не, Репхайм. Означава това само ако така го чувстваш.

- Погледни ме! - извика той. - Аз не съм момчето от отражението. Аз съм звяр. Не ти подхождам.

Не това казва сърцето ти! - изкрещя тя в отговор.

Раменете му се отпуснаха и той отмести поглед:

- Да, Стиви Рей, но сърцето ми никога не е било от значение.

Тя пристъпи към него и погледите им се срещнаха. С ужасно отчаяние тя забеляза, че очите му отново блестят в червено.

- Е, когато решиш, че сърцето ти е от значение за теб поне толкова, колкото за мен, ела да ме намериш. Няма да е трудно. Просто го последвай.

Без колебание тя го прегърна силно. Не обърна внимание, че той не отвърна на прегръдката й. Вместо това му прошепна:

- Ще ми липсваш.

А после си тръгна.

Когато слизаше по „Гилгрийз Роуд“, вятърът й донесе шепота на Репхайм:

И ти ще ми липсваш...

Зоуи

- Много е красиво - казах аз, гледайки дървото, обсипано с парчета плат. - Как го нарече?

- Дърво на желанията отвърна Старк.

- Виж тази лента колко е блестяща - посочих тънката златна панделка, която се появи изведнъж.

За разлика от останалите тя не беше свързана с друга. Просто се носеше свободно надолу, докато падна точно над нас.