Изпепелена

- Ще стане, Зи. Връзката ни е отвъд физическото. Ние сме свързани чрез душите си.

- Добре, надявам се да е така - казах и се почувствах

малко нервна.

Единственият, когото бих допуснала да пие от мен, беше Хийт. Моят Хийт. Отпратих мислите си за него и сравнението със Старк, но не можех да отрека един очевиден аспект на случващото се. Да дадеш на момче да пие от теб си има и сексуална страна. Приятно е. Даже много. Така е замислено да бъде.

Но стомахът ми се свиваше нервно.

- Хей, просто се отпусни и доближи врата си до мен.

Хвърлих поглед на потрошеното тяло на Старк.

Разбирам, че си нервна, но предвид колко съм ранен, не би трябвало да се притесняваш от нищо. Изведнъж изражението му се промени. Или не си точно нервна. Да не би да си размислила?

- Не - казах аз бързо. Аз не си променям мнението. Не бих си променила мнението и за теб, Старк. Никога.

Доближих се до него, колкото се може по-внимателно. Отметнах косата си и доближих врата си до устните му, очаквайки с напрежение захапването.

Но той ме изненада. Вместо острите му зъби усетих топлината на устните му, които целуваха нежно врата ми.

Успокой се, кралице моя.

От дъха му ме побиха тръпки. Колко ли време беше минало, откакто някой ме бе докосвал? В реалния свят сигурно са минали само дни, но тук, в Отвъдното, сякаш бяха векове.

Старк ме целуна отново. Езикът му докосна кожата ми и той изстена. Според мен този път не беше от болка. Без да се колебае повече, зъбите му се врязаха в кожата ми. Заболя ме, но в момента, в който устните му се затвориха около раната, болката бе заменена с удоволствие и то такова, че беше мой ред да застена.

Искаше ми се да протегна ръка към него и да притисна тялото си в неговото, но се въздържах, за да не му причиня болка.

Твърде скоро устните му се отделиха от кожата ми. Гласът му вече звучеше доста по-добре:

- Знаеш ли кога за пръв път осъзнах, че ти принадлежа?

Дъхът му докосваше нежно кожата ми и от това ме побиха тръпки.

Кога? попитах задъхано.

- Когато се срещнахме в клиниката в Дома на Нощта, още преди да мина през Промяната. Помниш ли?

Помня - Разбира се, че помнех. Бях гола и заплашвах, че ще му наритам задника с помощта на елементите, докато стоях между него и Дарий.

Устните му отново се доближиха до кожата ми.

- Изглеждаше като кралица-воин, изпълнена е божествен гняв. Мисля, че някъде тогава осъзнах, че винаги ще ти принадлежа, защото ти ме достигна въпреки всичкия Мрак, с който бях обгърнат.

Старк, прошепнах, погълната от чувствата си към него. - Този път ти ме достигна. Благодаря ти. Благодаря ти, че ме последва.

Без да казва нищо, устните му бяха отново върху кожата ми и този път пи от мен доста по-продължително.

Отново първоначалната болка бе заменена с удоволствие. Затворих очи и се концентрирах върху силната горещина, която препускаше през тялото ми. Не можех да се въздържа и да не го докосна, да прокарам ръка през кръста му и да усетя мускулите по гърба му. Исках още, исках го по-близо до себе си.

Той се отдръпна от мен, очите му бяха потъмнели от страст.

Е, Зоуи, попита той задъхано. - Съгласна ли си да ми дадеш нещо повече от кръвта си? Приемаш ли обета ми за твой бранител?

Погледнах го внимателно. В очите му имаше нещо, което не бях виждала досега. Момчето, което ме изостави във Венеция, ядосано от ревност и обида, вече го нямаше. Мъжът, заел неговото място, беше повече от вампир, повече от воин. Макар да лежеше ранен в ръцете ми. можех да усетя силата му - здрава, сигурна, благородна.

- Бранител? - казах и учудено докоснах лицето му. -Значи в такъв си се Променил?

- Да, ако приемеш обета ми - каза той, без да премества погледа си от мен. - Без съгласието на кралицата си бранителят е нищо.

Но аз не съм истинска кралица.

Наранените устни не попречиха на наперената му усмивка:

Ти си моята кралица и всеки, който смята друго, може да излезе насреща ми.

Усмихнах му се:

- Вече приех обета ти като мой воин.

Напереността му за миг изчезна:

- Това е различно, Зоуи. Това е много повече. Може да промени напълно нещата между нас.

Докоснах лицето му отново. Не разбирах напълно за какво ме моли, но ми беше ясно, че иска от мен нещо повече, и бях наясно, че каквото и да кажа сега, то ще има отражение върху нас до края на живота ни. Богиньо, насочи ме към верните думи, помолих се аз мислено.

Джеймс Старк, от днес аз те приемам за свой бранител, също така приемам и всички последици от това.

Той се обърна и целуна ръката ми.

- Ще ти служа с цялата си чест, с цената на живота си, завинаги, Зоуи. Моя Аса, мо банн ри, моя кралице.

Обетът му отекна в мен и го почувствах почти физически. Старк бе прав. Беше по-различно от това, което се случи между нас, когато ми даваше воинския си обет. Този път сякаш ми поверяваше частица от себе си и знаех, че без мен той никога не би могъл да бъде отново цял.

Отговорността ме изплаши почти толкова, колкото ме и подсили. Нагласих отново врата си пред устата му.

- Вземи още от мен, Старк. Нека те излекувам напълно.

Той изпъшка и устата му докосна кожата ми. Захапа ме