Изпепелена

Когато се върна в началото на кръга, тя се обърна отново на север, посоката на нейния елемент:

- Приятелката ми, Зоуи Редбърд, ми каза, че тези аро

матни треви привличат положителна енергия, а сега определено се нуждая от такава. Особено като се има предвид, че именно за Зоуи се моля сега. Знам, че я помниш, тя също има връзка с теб, както и с всичките пет елемента. Тя е много специална и то не само защото ми е приятелка. Специална е, защото... Стиви Рей замълча и изведнъж думите й се отприщиха: Специална е, защото в себе си има

частица от всичко. Струва ми се, че по някакъв начин символизира всеки един от нас. И се нуждаем от нея. Където и да се намира, тя е тежко ранена и има нужда от помощ, за да открие обратния път. А нейният воин, момче на име Старк, трябва да я последва. Той съшо се нуждае от твоята помощ. Иска ми се да ми помогнеш да открия как Старк да спаси Зоуи. Моля те.

Стиви Рей вдигна снопа треви, размаха го и зачака.

Пушекът беше гъст и сладък. Нощта бе необичайно топла, заради присъствието на земята.

Но нищо не се случи.

Стиви Рей беше уверена, че усеща земята, нежна и желаеща да откликне на молбата й.

Но нищо не се случваше.

Абсолютно нищо.

Чудейки се какво още да направи, тя размаха отново снопа и реши да опита още веднъж:

- Е, може би не бях достатъчно конкретна. - Тя се замисли за секунда, опитвайки се да си спомни нещо от разговора си с Афродита. Със силата на земята и с енергията на тези свещени треви призовавам белия бик от древните времена, защото трябва да разбера как Старк може да спаси Зоуи и да я доведе обратно в нашия свят.

Изведнъж снопът пламна в червено. Стиви Рей извика от болка и го хвърли. Черен и плътен пушек се заизвива от него, като змия, изригваща мрак. Тя притисна изгорената си ръка към тялото и заотстъпва.

- Стиви Рей, какво става?

Чуваше как Далас я вика, но когато погледна към него, вече не можеше да го види. Димът беше твърде гъст. Тя се опита да му извика нещо, но не виждаше нищичко. Обърна се към мястото, на което трябваше да стои зелената свеш, но тя също бе обгърната от пушека.

- Не знам какво става - извика тя объркано. - Изведнъж тревата стана много странна и...

Земята под краката й, която до момента беше най-осеза-емата връзка с нейния елемент, започна да се тресе.

- Стиви Рей, трябва да дойдеш тук. Не ми харесва всичкият този пушек.

- Усещаш ли това? - извика тя на Далас. - При теб земята тресе ли се?

- Не, но не мога да те видя и имам лошо предчувствие.

Още преди да го види, тя усети присъствието му. Чувството бе ужасяващо познато и след миг тя осъзна откъде. Напомняше й за момента, когато разбра, че умира. Когато започна да кашля, стисна ръката на Зоуи и каза: Страх ме е, За. Ехото от този ужас я парализира и когато върхът на единия рог се показа и се насочи към нея, бял, остър и опасен, единственото, което можеше да направи, бе да се взира и да клати глава с ужас.

- Стиви Рей, чуваш ли ме?

Гласът на Далас се чуваше сякаш от километри.

Появи се и вторият рог, а след него и главата на бика. Бяла, масивна, с очи толкова черни, като бездънни езера посред нощ.

Помощ! - опита се да извика Стиви Рей, но страхът не позволи на думите да излязат от гърлото й.

- Достатъчно. Идвам да те извадя, дори и да не искаш да нарушавам кръга ти.

Стиви Рей почувства вълните, щом Далас докосна границата на кръга. Също и бикът. Създанието завъртя огромната си глава и от ноздрите му излезе струя зловонен въздух. Нощта потръпна в отговор.

- По дяволите! Стиви Рей, не мога да вляза в този кръг. Затвори го и да се махаме оттук!

- Н-не мога заекна тя със сподавен шепот.

Бикът изглеждаше като кошмар наяве. Дъхът му прерязваше Стиви Рей. Очите му я държаха в плен. Козината му светеше в бяло, обгърната в мрака на нощта, но не беше красива. Блясъкът й беше хладен и безжизнен. Едното му раздвоено копито се вдигна и после се стовари върху земята е такава злоба, че Стиви Рей почувства как болката от тази рана отеква дълбоко в душата й. Откъсна поглед о г очите на бика и погледна към копитата му, а после застина от ужас. Тревата около него бе почерняла и безжизнена. А мястото, където беше наранил земята с копито, кървеше като рана.

- Не! ■- Ужасът й се отприщи и думите й най-сетне успяха да излязат. - Спри! Нараняваш ни!

Взорът на бика направо се заби в очите й. Гласът, който изпълни главата й, беше плътен, мощен и невъобразимо злобен.