Изпепелена

- Ти имаше силата да ме призовеш, а това ме впечатли достатъчно, така че реших да отговоря на въпроса ти. Воинът трябва да потърси в кръвта си мост към Острова на жените, а после трябва да се пребори със себе си. за да достигне мястото. Само признаването на едното пред другото ще му позволи да се събере с неговата Жрица. След като се съберат, единствено тя, а не той, ще може да реши дали да се върне или не.

Стиви Рей преглътна страха си и извика:

- Но в това няма никакъв смисъл.

- Неспособността ти да схващаш не ме засяга. Ти ме призова. Лз ти отговорих. Сега трябва да получа

отплатата си. Мина цяла вечност, откакто не съм опитвал сладостта на вампирската кръв. Особено такава, изпълнена с толкова невинност и Светлина.

ТРИНАЙСЕТА ГЛАВА Репхайм

Преди Стиви Рей да успее да отвърне каквото и да било, звярът започна да я приближава. Нишки от мрак се плъзнаха през пушека и се насочиха към нея. Докоснаха я - бяха като ледени остриета, разрязващи плътта й.

Без да осъзнава какво прави, тя успя да изкрещи само

една дума:

Репхааайм!

Репхайм осъзна, че чистият мрак се е материализирал. Стоеше на балкона, ядеше ябълка, взираше се в ясното нощно небе и се опитваше да игнорира досадното присъствие на призрака на едно човешко дете, който бе развил неуместен интерес към него.

- Хайде де, кажи ми! Много ли е приятно да летиш'/ попита призракът това, за което Репхайм мислеше може би за стотен път. - Изглежда ми много приятно. Никога не ми се е случвало, но според мен да си имаш собствени криле е много по-хубаво, отколкото да летиш на самолет.

Репхайм въздъхна. Това дете говореше дори повече от Стиви Рей, което пък бе впечатляващо. Дразнещо, но впечатляващо. Не можеше да реши дали ако продължи да не му обръща внимание, момичето ще се махне, или по-добрс да измисли нещо друго. Може би трябваше да се допита до Стиви Рей какво да прави с този призрак, което пък насочи мисълта му към Червената.

- Опасно ли е да се лети? Искам да кажа, със собствени криле. Предполагам, че да, понеже гледам, че си ранен и мога да се обзаложа, че е защото си летял и...

Момичето продължаваше да дърдори, когато изведнъж структурата на света се промени. В първия момент той

изпита познато чувство и за част от секундата повярва, че баща му се е върнал.

Тихо! изкрещя на момичето.

Той се изправи и се завъртя, очите му пламнаха в червено насред мрака, който го обгръщаше, с неописуемата надежда. че ще мерне черните гарванови криле на своя баща.

Детето изписука уплашено, отдръпна се от него и ишез-на.

Репхайм не й обърна никакво внимание. Беше прекадено заег с мисли и преизпълнен с емоции.

Най-напред осъзна с абсолютна сигурност, че това не е баща му. Да, Калона беше могъщ и обвързан с Мрака, но усещането от присъствието му в този свят беше различно. Репхайм можеше да го усети в реакцията на скритите дълбоко в земята зли духове, които днешният модерен свят на изкуствени светлини и електроника напълно беше забравил. Но Репхайм не ги бе забравил и от дълбините на нощните сенки той усети вибрации, които го объркаха.

Кой би могъл да е толкова могъщ, че да разбуди злите духове?

Изведнъж го удари страхът на Стиви Рей. Първичността на нейния пълен ужас се смеси с възторга на злите духове и това го насочи към правилния отговор.

- О. богове! Самият Мрак е пристъпил пределите на този

свят! ^

Още преди да вземе решение какво да прави, Репхайм вече действаше. Блъсна вратата така, че тя се разби с трясък.

Нямаше никаква идея къде да отиде.

Погълна го още една вълна от ужас. Усети го заедно с нея и знаеше, че Стиви Рей е вцепенена от страх. Страшна мисъл го осени за миг: Да не би Стиви Рей да е призовала Мрака? Как би могла? Защо би го направила?

Отговорът на най-важния от трите въпроса се появи мигновено. Стиви Рей би направила почти всичко, за което вяр-яа, че би помогнало на Зоуи да се върне.