Изпепелена

С вик на отчаяние той протегна ръце, сякаш за да се отърве дори от мисълта за нея, а луната освети дланите му. Репхайм притихна. Вгледа се в ръцете си така, сякаш ги вижда за пръв път. Имаше човешки ръце. Тя беше държала ръцете му. Той дори я беше носил с тях, макар и само за кратко, когато я свали от покрива. Кожата му не беше много по-различна от нейната. Бе малко по-тъмна, но не много. Ръцете му бяха силни, мускулести...

За Бога, какво му ставаше? Нямаше никакво значение какви са ръцете му. Тя никога нямаше да бъде истински негова. Как изобщо дори си го беше представял? Това бе отвъд всякаква възможност. Дори отвъд най-смелите му мечти.

Непоискани, думите на Мрака проехтяха в съзнанието му:

- Същият си като баща си! И ти като него избираш да се бориш за същество, което никога няма да ти даде това. което най-силно желаеш.

- Баща ми се бореше за Никс - каза Репхайм на глас. -Тя го отхвърли. И сега аз също избирам жена, която ме отхвърля.

Репхайм се устреми към небето. Искаше да докосне луната, този полумесец, който символизираше богинята, разбила сърцето на неговия баща и довела до събитията, при които е бил създаден. Може би ако успее да докосне луната, богинята ще му даде обяснение, някакъв смислен отговор. Защото Мракът беше прав. Това, което най-силно искам, Стиви Рей не може дами го даде.

Това, което искам най-силно, е... любов.

Репхайм не би могъл да каже гласно тази дума, но дори и така тя прогори съзнанието му. Беше заченат с насилие, примесено със страст, страх и омраза. Най-вече омраза.

Крилете му се движеха в нощното небе и го насочваха все по-нагоре и по-нагоре.

Любовта е нещо невъзможно за него. Не би трябвало изобщо да я иска. Не би трябвало дори да си помисля за нея.

Но го правеше. Откакто Стиви Рей докосна живота му, Репхайм започна да мисли за любовта.

Тя му показа доброта, а той никога преди не бе познавал доброто.

Тя беше нежна с него, превързваше раните му и се грижеше за него. Никога никой преди не се е грижел за него. Състрадание... да, тя донесе състрадание в живота му

Той никога не беше познавал смеха, преди да я срещне.

Загледан в луната, той биеше вятъра е кри ле и мислеше за непрекъснатото й бърборене и за начина, по който очите й блестят дори когато той не разбираше с какво я е развеселил.

Стиви Рей го караше да се смее.

Тя сякаш не се вълнуваше за това, че е могъщ син на непобедим безсмъртен. Стиви Рей се държеше с него така, сякаш бе като всеки друг. Всеки друг нормален смъртен, способен на смях, любов и истински емоции.

Но той също беше способен на истински емоции! Стиви Рей го беше научила да ги изпитва.

Дали това не е бил планът й от самото начало? Когато го освободи при абатството, му каза, че трябва да направи избор. Дали това е имала предвид? Да избере живот, в който има смях, състрадание и дори истинска любов?

Ами баща му? Какво ще стане, ако Репхайм избере този нов живот, а Калона се завърне в този свят?

Може би това беше нещо, за което трябваше да се тревожи едва когато се случи. Ако се случи.

Преди да реши какво точно ще прави, той намали скоростта си. Не можеше да докосне луната. Беше невъзможно точно колкото беше невъзможно и създание като него да получи любов. В този момент той осъзна, че вече не лети на изток. Беше обърнал и се връщаше откъдето дойде. Връщаше се към Тулса.

Опита се да не мисли, докато летеше. Опита се да запази мисълта си чиста. Просто искаше да почувства нощта под крилете си. Да усети хладния и сладък въздух с цялото си тяло. ‘

Но Стиви Рей нахлу в мислите му отново.

Тъгата й го достигна. Репхайм знаеше, че тя плаче. Можеше да усети риданията й, сякаш се случват в неговото собствено тяло.

Той полетя по-бързо. Какво ли я е накарало да плаче? Дали беше разстроена заради него?

Репхайм подмина музея без колебание. Тя не беше там. Усещаше съвсем ясно, че е някъде по на юг.

Изведнъж тъгата на Стиви Рей се промени и отстъпи място на нещо, което в първия момент го обърка и когато осъзна какво е, кръвта му кипна.

Страст! Стиви Рей беше в ръцете на друг.

Репхайм не спря да мисли като същество, принадлежащо на два свята, което не беше нито човек, нито звяр. Не искаше да си мисли, че е роден от насилие и е създаден да не познава друго, освен Мрака и яростта, с които да служи на обзетия си от омраза баща. Репхайм не мислеше изобщо. Той единствено чувстваше. Ако Стиви Рей се отдаде на друг, той щеше да я загуби завинаги.

А ако я загуби, светът му ще се превърне отново в същото тъмно, самотно и безрадостно място, каквото беше, преди да я срещне.

Не можеше да го допусне.