Камъкът на раздялата

Изглежда, че Куантака го бе превела до другата страна на Минтахок. Сега бе спряла на няколко крачки пред него и скимтеше от въодушевление. Саймън тръгна напред внимателно, като опипваше каменната стена с дясната си ръка. Куантака нетърпеливо пристъпваше на място.

Вълчицата стоеше на ръба на огромна дупка до пътеката. Луната, плуваща ниско в небето като претоварен кораб, посребряваше ръба на дупката. Куантака отново изскимтя с едва сдържан ентусиазъм.

За изненада на Саймън ехото донесе отдолу един слаб глас:

— Разкарай се, вълк такъв! Дори и съня ми отнемат, Ейдон да ги порази!

Саймън се хвърли върху студения камък, запълзя напред и надвеси глава над празното пространство.

— Слудиг, ти ли си?

Думите му отекнаха, все едно че викаше в дълбок кладенец. Отговорът долетя чак след няколко секунди:

— Саймън? Ти ли викаш?

— Да! Аз съм! Куантака ме доведе! Бинабик с теб ли е? Бинабик! Аз съм, Саймън!

Отмина момент на тишина, след което Слудиг отново се обади. Саймън вече можеше да усети напрежението в гласа на римърсгардеца.

— Тролът няма да ти отговори. Тук е, но не иска да говори нито с мен, нито с Джирики, когато той дойде, нито с никого.

— Да не е болен? Бинабик! Аз съм, Саймън! Защо не ми отговаряш?

— Мисля, че таи някаква болка в сърцето си. Изглежда точно както е изглеждал винаги, малко поотслабнал може би, но и аз съм окльощавял, обаче се държи като някой, който вече е мъртъв. — Отдолу се чу стържещ звук, може би Слудиг или някой друг се премести. Гласът на римърсгардеца бе изпълнен с примирение, когато проговори отново. — Джирики каза, че ще ни убият. Ситът говори в наша полза… Не много разгорещено, доколкото можах да разбера, но все пак се изказа в наша полза. После каза, че народът на троловете не се съгласил с аргументите му и всички били твърдо решени да въздадат справедливост. И това ми било справедливост — да убият човек, който никога не им е сторил нищо лошо, а да убият и един от своите, след като и двамата са изстрадали толкова за добруването на всички народи — дори и на троловете. Айнскалдир беше прав. Освен този онемял дребосък до мен всички те са дяволски изчадия.

Саймън не знаеше какво да каже. Вятърът все така незаинтересовано духаше над височините. Безпомощността обземаше младежа все повече. Той се наведе отново над дупката и извика:

— Бинабик! Куантака те чака! Слудиг страда до теб! Никой не може да ти помогне, ако сам не си помогнеш! Защо не ми отговаряш?!

Отново отговори Слудиг:

— Не става, Саймън, казвам ти. Очите му са затворени. Не те чува и изобщо няма да ти отговори.

Саймън удари с ръка по скалата и изруга. Усети в очите му да напират сълзи.

— Ще ви помогна, Слудиг. Още не знам как, но ще ви помогна. — Той се надигна. Куантака го помириса и заскимтя. — Да ти донеса ли нещо? Храна? Вода?

Слудиг се изсмя глухо.

— Не. Хранят ни, макар и не до пръсване. Бих помолил за вино, но не знам кога ще дойдат да ме вземат. Няма да си отида от този свят с глава, замъглена от пиене. Просто се моли за мен. А също и за трола.

— Ще направя нещо повече от това, Слудиг, кълна се.

— Ти беше много смел горе в планината, Саймън. Радвам се, че те познавах.

Звездите потрепваха студено над дупката. Саймън си тръгна. Бореше се да не падне и да не заплаче.

Повървя малко под луната, загубен във вихъра на разсеяните си мисли, преди да осъзнае, че отново следва Куантака. Вълчицата, която се бе разхождала неспокойно край ръба на дупката, докато Саймън разговаряше със Слудиг, сега целенасочено го водеше по пътеката. Не му позволи обаче да се доближи до нея, както по време на първия преход, и той едва поддържаше темпото й.

Луната беше точно толкова ярка, че да позволи на Саймън да вижда къде стъпва, пътеката — точно толкова широка, че да му позволи да се изправи след някое случайно препъване. И все пак той определено се чувстваше слаб. Зачуди се дали не може просто да седне и да седи до сутринта, когато някой все щеше да го намери и да го заведе обратно до пещерата в пълна безопасност, но Куантака продължаваше напред, изпълнена с вълча непоколебимост. Понеже чувстваше, че й дължи нещо като вярност, той се стараеше да я следва.

Скоро с тревога забеляза, че се катерят някъде над основната пътека, нагоре по склона на Минтахок по някаква стръмна пътечка. Вълчицата го водеше все по-нагоре и въздухът като че ли стана поразреден. Саймън знаеше, че не се е изкачил чак толкова и че усещането се дължи по-скоро на собствения му отслабващ дъх, но въпреки това се чувстваше така, като че ли преминава от границите на безопасността в големите височини. Звездите изглеждаха съвсем близо.

За момент се зачуди дали студените звезди не са безвъздушните върхове на други, невъобразимо далечни планини, някакви огромни тела, загубени в мрака, чиито покрити със сняг върхове блещукат с отразена лунна светлина. Но не, това беше глупост. Къде биха могли да се издигат, че да не се виждат на дневна светлина, под яркото слънце?