Камъкът на раздялата

— Давам ти го. Било е талисман на семейството ми, откакто Дженджияна от Славеите се е грижела за ароматните градини под сянката на Сени Анзи’ин. Щом вече не е при мен, то няма да е нищо повече от обикновено огледало. Не, това всъщност не е съвсем вярно. Ако трябва да говориш с мен или имаш нужда от мен — но истинска нужда, — кажи на огледалото. Аз ще чуя и ще разбера. — Джирики строго размаха пръст срещу безмълвния Саймън. — Но не си и помисляй, че ще се появя пред теб на секундата, излязъл от облак дим, както в някоя от вашите приказки за духове. Нямам такива магически способности. Не мога дори да ти обещая, че ще дойда. Обаче когато чуя, че се нуждаеш от мен, ще направя всичко по силите си, за да ти помогна. Зида’я не са съвсем без приятели дори и в този смел нов свят на смъртни.

Гърлото на Саймън се стегна, но най-после той успя да промълви:

— Благодаря. — Малкото сиво огледалце като че ли изведнъж натежа в ръцете му. — Благодаря ти.

Джирики се усмихна и се видяха белите му зъби. Отново заприлича на това, което бе сред собствения си народ — младеж. Посочи другата ръка на Саймън и тънкото златно колелце с рибата.

— А освен това имаш и своя пръстен. Какво си говорим за приказки за духове! Бялата стрела, черният меч, златният пръстен и огледало на ситите — така си се отрупал с плячка, че дрънчиш, докато ходиш! — Принцът се засмя: вибриращ звук, подобен на свистяща музика.

Саймън погледна пръстена, спасен за него от руините на кабинета на доктора и изпратен на Бинабик — едно от последните действия на Моргенес. Блестящото злато неподобаващо се мъдреше на черния му от мръсотия пръст.

— Все още не знам какво значи написаното на него — каза той, измъкна го от пръста си и го подаде на сита. — Бинабик също не можа да го прочете, освен нещо за дракони и смърт. Да не би да помага на онзи, който го носи, да съсича дракони? — Хрумна му изведнъж. Това бе странно потискаща идея, особено след като не мислеше, че наистина е успял да съсече ледения червей. Нима в края на краищата всичко бе само магия? Докато възстановяваше силите си, установи, че се чувства все по-горд от смелостта си пред лицето на отвратителния Игджарджук.

— Каквото се случи на Урмшайм си беше само между теб и древното дете на Хидохебхи, Сеоман. Нямаше никаква магия. — Усмивката на Джирики си бе отишла. Той бавно поклати глава и му върна пръстена. — Не мога да ти кажа нищо повече за пръстена. След като мъдрецът Моргенес не се е погрижил да узнаеш нещо, когато ти го е изпратил, аз също няма да ти кажа. И без това вероятно вече съм те претоварил за краткото ни познанство. Дори и най-смелите смъртни се поболяват от твърде много истина.

— Разбираш ли какво пише?

— Да. Написано е на един от езиците на Зида’я, въпреки че, което е интересно за дрънкулка на смъртни, той е един от по-неизвестните. Обаче ще ти кажа следното. Ако съм разбрал правилно значението му, в момента не те засяга по никакъв начин директно и дори и да знаеше какво гласи, това не би ти помогнало по никакъв осезаем начин.

— И това е всичко, което ще ми кажеш?

— Засега, да. Може би, ако се срещнем отново, ще съм научил нещо ново за причината, поради която ти е бил даден. Късмет, Сеоман. Ти си странно момче… дори и за смъртен…

Лицето на сита изглеждаше разтревожено. В този момент чуха вика на Хейстън и видяха еркинландецът да се приближава към тях по пътеката — размахваше нещо. Беше уловил снежен заек. Огънят, щастливо им съобщи той, вече бил готов да го опекат.

Въпреки че стомахът му приятно тежеше, пълен с печено месо и билки, Саймън пак заспа трудно. Докато лежеше на сламеника и наблюдаваше подскачащите червени сенки по тавана, умът му се занимаваше с онова, което му се бе случило, с подлудяващата история, в която беше попаднал.

„Аз съм в нещо като приказка, точно както каза Джирики. Приказка от онези, които разказваше Шем — или може би история, както ме учеше доктор Моргенес? Обаче никой така и не ми каза колко е ужасно да си на средата на някоя приказка и да не знаеш края…“

Най-после се унесе, но след известно време внезапно се събуди. Хейстън, както винаги, хъркаше и въздишаше в брадата си, дълбоко заспал. От Джирики нямаше и следа. По някакъв начин странната празнина на пещерата подсказа на Саймън, че ситът си е тръгнал наистина, че е потеглил надолу по планината, за да се върне вкъщи.

Обзе го чувство на самота, въпреки че Хейстън хъркаше до него, и се разплака. Плачеше тихо, засрамен от тази проява на малодушие, но не можеше да спре сълзите си — беше все едно да вдигне на гръб целия Минтахок.

Саймън и Хейстън отидоха до Чидсик уб Лингит по времето, по което Джирики бе казал — един час след съмване. Студът се бе усилил. Стълбовете и мостовете от каиши се полюляваха от студения вятър, неизползвани от никого. Каменните пътеки на Минтахок бяха станали дори още по-опасни от обикновено и на много места бяха покрити с тънък лед.