Камъкът на раздялата

Въздухът наистина можеше и да не е по-рядък, но студът определено се засилваше, безспорен и натрапчив въпреки дебелото му наметало. Саймън трепереше. Реши, че трябва да се обърне и да намери пътя надолу до главната пътека, независимо какво под лунната светлина бе толкова примамливо за Куантака. Малко по-късно се изненада, че е последвал вълчицата, когато тя пое по един тесен ръб.

Стигнаха до площадка, покрита на места с бледо просветващ сняг, от която почваше голям черен процеп. Куантака притича напред, спря, подуши, после се обърна да погледне Саймън. Рунтавата й глава беше наклонена на една страна. Вълчицата изскимтя въпросително и се гмурна в тъмнината. Саймън реши, че някъде напред трябва да има пещера. Зачуди се дали трябва да последва Куантака — да позволи на един вълк да го води на глупава екскурзия по планината бе едно, а да го последва в непрогледна пещера посред нощ бе съвсем различно — и изведнъж от тъмнината на склона се появиха три малки тъмни фигурки и той се стресна толкова, че за малко да падне от площадката, докато отстъпваше.

„Копачи!“ — помисли си той панически, докато опипваше голата земя поне за някой камък. Едната от фигурките се приближи към него и вдигна тънко копие, сякаш за да го предупреди. Беше трол, разбира се — те бяха доста по-големи от подземните букен, когато ги разглеждаш спокойно — но все пак Саймън се уплаши. Кануките бяха малки, но добре въоръжени, а той беше чужденец, който се разхожда през нощта, вероятно навлязъл в някое свещено място.

Най-близкият трол смъкна качулката си. Бледата лунна светлина освети лицето на млада жена. Саймън видя бялото на очите й. Беше сигурен, че изражението й е свирепо и опасно. Двамата й спътници се приближиха до нея; мърмореха ядосано. Той направи крачка назад.

— Извинявайте. Тъкмо си тръгвах — каза Саймън и още докато говореше, осъзна, че те не могат да го разберат. Прокле се, че не бе помолил Бинабик и Джирики да го научат поне на няколко думи от тролския език. Винаги съжаляваше, винаги твърде късно! Завинаги ли щеше да остане такъв идиот? Тази роля му бе омръзнала вече. Нека някой друг я поеме отсега нататък.

— Тъкмо си тръгвах. Просто вървях след вълчицата. Просто… вървях след… вълчицата. — Говореше бавно, като се мъчеше да направи гласа си възможно най-приятелски въпреки пресъхналото си гърло. Едно неразбирателство и можеше да му се наложи да изтръгва някое от тези неприятно изглеждащи копия от тялото си.

Жената го наблюдаваше. После каза нещо на единия от спътниците си. Този, към когото се обърна, направи няколко крачки към тъмния вход на пещерата. Куантака изръмжа заплашително някъде отвътре и тролът бързо се дръпна.

Саймън направи още една крачка назад по пътеката. Троловете го наблюдаваха мълчаливо. Малките им тъмни тела изглеждаха напрегнати, но те не направиха никакво движение, за да го спрат. Той бавно им обърна гръб и тръгна надолу между посребрените скали. След малко трите трола, Куантака и тайнствената пещера изчезнаха зад него.

На половината път надолу по склона му се наложи да поседне и да си почине. Знаеше, че умората и дори страхът все някога ще си отидат, но не можеше дори да си представи лекарство срещу самотата.

— Наистина съжалявам, Сеоман, обаче нищо не може да се направи. Снощи Ренику — звездата, която ние наричаме Лятната лампа — се появи на небосклона след залез-слънце. Задържах се твърде дълго. Не мога да остана повече.

Джирики седеше с кръстосани крака на една скала пред пещерата и гледаше надолу към покритата с мъгли долина. За разлика от Саймън и Хейстън, той не носеше дебели дрехи. Вятърът плющеше в ръкавите на богато извезаната му риза.

— Но какво ще правим с Бинабик и Слудиг? Ще ги убият, ако не направиш нещо! — Саймън хвърли един камък в бездната: отчасти се надяваше, че ще удари някой трол долу.

— Така или иначе, нищо не бих могъл да направя. Кануките имат право да ги съдят по своя си начин. Не мога да се намеся с чест.

— Чест? Остави честта! Та Бинабик не иска дори да говори! Как би могъл да се защити?

— А може би не може да се защити. Вероятно знае, че е съгрешил спрямо народа си. — Ситът въздъхна, но ястребовото му лице остана непроменено.

— Даже не знаем провинението на дребосъка — изсумтя Хейстън отвратено.

— Казват, че бил нарушил клетвата си — любезно отвърна Джирики. После отново се обърна към Саймън. — Трябва да тръгвам, Сеоман. Новината, че ловецът на Кралицата на норните е нападнал Зида’я, предизвика голямо безпокойство сред народа ми. Искат да се прибера. Има много неща, които трябва да обсъдим. Освен това, когато моят роднина Ан’най умря и бе погребан на Урмшайм, върху мен падна друга отговорност. Сега, на тържествена церемония, името му трябва да бъде вписано в Книгата на Годишния танц. Аз съм последният от целия ми народ, който може да избегне тази отговорност. В края на краищата аз, Джирики и-Са’онсерей, го заведох до лобното му място, а и освен това причината да отиде там беше тясно свързана с мен и желанията ми. Не разбираш ли? Не мога просто да обърна гръб на саможертвата на Ан’най.