Камъкът на раздялата

Гласът на сита постепенно бе станал по-твърд и той бе стиснал кафявите си пръсти в юмрук. Саймън отчаяно възкликна:

— Не знам нищо за твоята Книга на танците, обаче ти каза, че ще ни позволят да се изкажем в полза на Бинабик! Че те са ти казали така!

— Да. Пастира и Ловджийката се съгласиха на това.

— Но как ще можем да го направим, ако си отидеш? Ние не говорим тролския език, а те не разбират нашия.

За миг по непроницаемото лице на сита като че ли пробяга сянка на объркване, но тя отмина толкова бързо, че Саймън нямаше как да е сигурен. Жълтеникавите очи на Джирики уловиха погледа му. Взираха се един в друг доста време, после Джирики бавно промълви:

— Ти си прав, Сеоман. Честта и наследствеността са ме притискали и преди, но никога чак толкова здраво. — Той отпусна глава и се вгледа в ръцете си, после бавно вдигна очи към сивото небе. — Ан’най и моето семейство ще трябва да ми простят. Дж’асу пра-перойхин! Книгата на Годишния танц ще трябва да отбележи моя позор. Ще остана, докато Бинабик от Ийканук не бъде съден.

Саймън може би трябваше да възкликне от радост, но вместо това изпита само празнота. Дори и за един смъртен нещастието на принца на ситите беше очевидно — Джирики правеше някаква ужасна жертва, която Саймън не можеше да разбере. Но какво друго можеше да се направи? Всички бяха хванати на тази висока скала отвъд познатия свят, всички бяха затворници — ако не на друго, то на обстоятелствата. Бяха невежи герои, приятели на клетвопрестъпници…

Студена тръпка премина по гръбнака му.

— Джирики! — извика той и размаха ръце, обзет от внезапно вдъхновение.

Щеше ли да стане? А дори и да станеше, щеше ли да е от полза? И вече по-тихо той продължи:

— Джирики! Май измислих нещо, което ще ти позволи да направиш това, което трябва, а също и ще помогне на Бинабик и Слудиг.

Щом чу напрегнатия глас на Саймън, Хейстън остави на земята пръчката, която дялкаше, и се наведе напред. Джирики вдигна едната си вежда в очакване.

— Трябва да направиш само едно нещо. Трябва да дойдеш с мен при краля и кралицата — Пастира и Ловджийката.

След като поговориха с Нънууика и Уамманак и издействаха неохотното им одобрение за предложението си, Саймън и Джирики тръгнаха в планинския здрач от Къщата на предшественика към пещерата си. Ситът се усмихваше.

— Ти продължаваш да ме изненадваш, млади Сеоман. Това е смел ход. Не знам дали ще помогне на приятеля ти, но все пак е начало.

— Те никога нямаше да се съгласят, ако не ги беше помолил ти, Джирики. Благодаря ти.

Ситът направи някакво сложно движение с дългите си пръсти и каза:

— Все още съществува крехко уважение между Зида’я и някои от Децата на залеза — особено хернистирците и кануките. Пет века самота не могат толкова лесно да изтрият хилядолетия на благосклонност. Но все пак нещата са се променили. Вие, смъртните — децата на Лингит, както казват троловете — сте във възход. Това вече не е светът на моя народ. — Джирики докосна рамото на Саймън. — А освен това има връзка и между мен и теб, Сеоман. Не съм го забравил.

Саймън, който се препъваше до безсмъртния, не можа да измисли отговор.

— Искам само да разбереш едно: родът ми и аз сме на изчезване. Дължа ти живота си — дори два пъти, за мой най-голям ужас — но задълженията към народа ми с много превъзхождат дори и стойността на продължението на живота ми. Има някои неща, от които не можеш да се откажеш, младежо. Надявам се, че Бинабик и Слудиг ще оживеят, разбира се… но аз съм от Зида’я. Трябва да отнеса разказа за това, което се случи на Драконовата планина — предателството на слугите на Утук’ку и смъртта на Ан’най.

Той изведнъж спря, обърна се и погледна Саймън. Във вечерните сенки, поръбени с виолетово, с развяната си коса, приличаше на дух от дивите планини. За момент Саймън видя огромната възраст на Джирики в очите му и почувства, че почти може да улови това велико неуловимо нещо — необхватното съществуване на расата на принца, годините на историята й, безбройни като песъчинки на плажа.

— Нещата не свършват толкова лесно, Сеоман, дори и с моето заминаване. Една съвсем немагическа мъдрост ми подсказва, че ще се срещнем пак. Дълбините на Зида’я са тъмни и бездънни. Те носят със себе си материала на митовете. Точно такъв е моят дълг към теб.

Джирики отново изви пръстите си в някакъв странен знак, след това бръкна под тънката си риза и измъкна нещо плоско и кръгло.

— Виждал си вече това, Сеоман. Това е моето огледало — люспа от Великия червей, както твърди легендата.

Саймън го взе от протегнатата ръка на сита и се зачуди на изненадващо малката му тежест. Резбованата рамка бе хладна на допир. Веднъж това огледало му бе показало образ на Мириамел; друг път Джирики бе изкарал от дълбините му горския град Енки-е-Шао’сейе. Сега от него го наблюдаваше само собственото му навъсено отражение, размито от мрака.