Камъкът на раздялата

Изведнъж се стресна. Имаше нещо странно във фината мъгла, която се носеше под лунната светлина.

Измина дълъг миг преди Тиамак да осъзнае, че върху протегнатата му длан се сипе не дъжд, а по-скоро мънички бели парцалчета. Никога не бе виждал такова нещо — и никой във Вран не бе, — но пък Тиамак бе образован и му отне само миг, за да разбере какви са пухкавите парцалчета и защо от устата му излиза пара.

Посред лято над Кванитупул валеше сняг.

Мириамел лежа в леглото си и плака, докато сълзите й не пресъхнаха. „Облакът на Еадне“ се люлееше на котва в пристанището на Винита, а самотата я притискаше като титанична тежест.

Причината не бе толкова в предателството на Кадрах: въпреки че от време на време тя дори го бе харесвала, монахът бе показал истинската си същност преди много време. По-скоро той бе последната й връзка с истинската й самоличност, с нейния минал живот. Като че ли въжето на котвата бе отрязано и тя се носеше сред море от непознати.

Това, че Кадрах я бе изоставил, не бе съвсем изненадващо. Съвсем малко добри чувства бяха останали помежду им и изглеждаше, че само обстоятелствата са му попречили да я изостави по-рано. Тя си спомни хладната целенасоченост, с която бе взел наметалото си, преди да слязат от кораба, и разбра, че несъмнено е замислял бягството си, поне от момента, в който му каза, че ще слязат на Винита. По някакъв начин той се бе опитал да я предупреди — нима не беше? Нали на палубата я бе помолил да се вслуша в думите му „за последен път“!

Предателството на монаха не бе изненадващо, но това не правеше болката по-лека. Един дълго чакан удар най-после се бе стоварил върху нея.

Изоставяне и безразличие. Като че ли това бе нишката, която пронизваше целия й живот. Майка й бе умряла, баща й се бе превърнал в нещо студено и лишено от грижовност, чичо й Джосуа искаше единствено да я махне от пътя си — без съмнение той би го отрекъл, но то бе очевидно във всяка негова дума. За известно време си бе мислила, че Диниван и лекторът ще могат да й предложат убежище, но те бяха умрели и я бяха оставили сама. Макар и да знаеше, че те нямат ни най-малка вина за това, тя все още не можеше да им прости.

Никой нямаше да й помогне. Милите хора, като Саймън и трола или любимия й стар херцог Исгримнур, ги нямаше или бяха безсилни. А сега и Кадрах я бе напуснал.

У нея сигурно имаше нещо, което отблъскваше другите, замисли се Мириамел, някакво петно, като петната по белокаменните канали в Меремунд, скрити, докато приливът не се оттегли. Или може би това нещо въобще не бе в нея, а в душите на тези около нея, тези, които не можеха да се придържат към задълженията си и които не можеха да си припомнят своя дълг към една млада жена.

А Аспитис, златният граф? Тя почти не се надяваше да се окаже по-отговорен от останалите, но пък той поне се интересуваше от нея. Поне му бе необходима за нещо.

Може би, когато всичко свършеше, когато баща й преобразеше света по начина, който щеше да задоволи покварената му душа, тя щеше да успее да си намери дом някъде. Щеше да е доволна от една малка къща край морето, с удоволствие щеше да се отърси от нежелания си кралски произход като от стара змийска кожа. Но какво да прави дотогава?

Мириамел се обърна и зарови лице в грубото одеяло; усещаше как леглото, а и целият кораб, се движат в нежната, но твърда хватка на морето. Всичко бе прекалено много — прекалено много мисли, прекалено много въпроси. Тя се почувства съвсем без сили. Искаше единствено да бъде прегръщана, да бъде защитавана, да остави времето да тече, докато не дойде моментът, в който да може да се събуди в един по-добър свят.

Останала без опора на прага на съня, тя заплака тихо и горчиво.

Следобедът се изниза. Мириамел лежеше в тъмнината на каютата, като ту излизаше от сънищата, ту се връщаше в тях.

Някъде отгоре вахтеният оповести залеза; никакъв друг звук не проникваше при нея освен плясъка на вълните и приглушения крясък на морските птици. Корабът сякаш бе изоставен — моряците бяха на брега.

Мириамел не се изненада, когато вратата на каютата се отвори тихо и някой тежко се отпусна до нея на леглото.

Пръстът на Аспитис мина по лицето й. Мириамел се обърна на другата страна, искаше й се да може да придърпа сенките върху себе си като одеяло, искаше отново да е дете и да живее край океана, в който да няма килпа, океан, в който бурите едва-едва докосват вълните и изчезват със златния изгрев на слънцето.

— Милейди… — прошепна той. — О, толкова съжалявам! Страдате, нали?

Мириамел не каза нищо; гласът му бе успокояващ балсам за болезнените й мисли. Той заговори отново — казваше й колко е красива и мила. В трескавата й тъга думите му не бяха много повече от празнословие, но гласът му бе ласкав и вдъхващ увереност. Тя усещаше, че я успокоява и приласкава като разтревожен кон. А после той се плъзна под чаршафа й и тя усети кожата му до своята — топла, гладка и стегната. Тя възрази, но с нежно мърморене, без истинско недоволство — по някакъв начин и това изглеждаше любезност от негова страна.