Камъкът на раздялата

Най-накрая стигнаха основата на хълма и се изкатериха на една каменна издатина, за да поизстържат калта от ботушите си и да поизчистят дрехите си преди да продължат. Слудиг погледна назад към хълма и посочи с пръст.

— Милостива Елисия! Погледни, дребосъко!

Далеч нагоре по хълма, но все пак ужасяващо близо, няколко бели фигури си проправяха път през листака и размахваха дългите си ръце като маймуни от Наскаду. Един от великаните вдигна глава — лицето му бе като черна дупка на фона на бялата разрошена козина — и изрева гръмовно. Викът отекна над мократа гора и конят на Слудиг се изправи на задните си крака от ужас.

— Това е състезание — каза Бинабик. Кръглото му кафяво лице бе пребледняло. — И до този момент те печелят.

Куантака скочи от каменната издатина и тролът едва успя да се вкопчи във врата й. Слудиг ги последва, като водеше останалите животни. Копитата шляпаха в наквасената земя.

Тъй като бързаха, обзети от страх, мина доста време, преди да забележат, че земята, макар и все още обрасла с шубраци, е станала необичайно равна. Яздеха покрай отдавна пресъхнало речно корито, което сега отново се бе напълнило с пенеща се, бурно течаща дъждовна вода. Тук-там по бреговете имаше оплетени в корени камъни, покрити с вековен мъх и виещи се растения.

— Приличат ми на основи на мостове или рухнали сгради — извика Слудиг.

— Прав си — отвърна Бинабик. — Надявам се това да означава, че наближаваме целта си. Тук ситите някога са имали голям град. — Той се наведе напред и прегърна Куантака, за да прескочат един повален дънер.

— Мислиш ли, че това ще задържи великаните? — попита Слудиг. — Нали каза, че копачите не харесват местата, по които са живели ситите.

— Те не харесват гората и гората също не ги харесва — каза тролът и потупа вълчицата да спре. — Хунен като че ли не страдат от същия проблем — може би защото са по-малко умни или защото се плашат по-трудно. Или може би защото не копаят. Не знам. — Той наклони глава и се заслуша. Бе трудно да се чуе каквото и да било заради безжалостното съскащо почукване на дъжда по листата, но поне в този момент заобикалящата ги гора изглеждаше безопасна. — Ще следваме водата. — Той посочи новопоявилата се река, която бързаше покрай тях и носеше счупени от бурята клони. — Сесуад’ра, Камъкът на раздялата, е в долината до края на гората, съвсем близо до град Енки-е-Шао’сейе, в чиито покрайнини сме сега. — Той размаха малката си ръка. — Реката тече към долината, така че е разумно да я последваме.

— Тогава по-малко говорене и повече следване — отвърна Слудиг.

— В живота си съм говорил и на уши, които са ценили думите ми повече — каза Бинабик малко намръщено, но сви рамене и подкара Куантака напред.

Яздеха покрай неизброими останки от голям и отдавна необитаван град. Части от стари стени проблясваха под храсталака — купчини бледи натрошени камъни, нещастни като загубени овце. На други места се бяха оголили основите на подкопани кули, извити и празни като древни челюсти, задушени от паразитен мъх. За разлика от Да’ай Чикица, тук гората бе направила повече от това да прорасте в Енки-е-Шао’сейе: от града не бе останало нищо, освен едва доловими следи. Гората, винаги била част от това място, през хилядолетията се бе превърнала в разрушител и бе задушила сложно изработените каменни постройки с безброй подобни на змии растения, бе ги обвила с корени и клони, които търпеливо бяха разрушили дори и несравнимите творения на ситските строители, и отново бе превърнала всичко в кал и мокър пясък.

В рушащите се руини на Енки-е-Шао’сейе бе останало малко живец. Те сякаш показваха единствено, че дори и ситите са подвластни на повея на времето; че всяко творение на ръцете, независимо от своето съвършенство, най-накрая трябва да стигне до незавиден край.

Бинабик и Слудиг откриха пътека, която се спускаше покрай брега на реката, и започнаха да се движат по-бързо. Не чуваха нищо, освен звуците на собственото си движение и бяха доволни от това. Точно както бе предвидил тролът, земята започна да се накланя по-осезаемо и да се спуска на югозапад. Въпреки многобройните си извивки реката също течеше в тази посока — водата набираше скорост и сякаш бе обзета от нещо, което почти приличаше на ентусиазъм. Тя решително се мяташе към бреговете, като че ли се стремеше да е навсякъде по едно и също време. И течеше бързо и бурно, сякаш осъзнаваше подарения й временен живот и се стараеше да докаже на някакви строги речни божества, че е достатъчно енергична.

— Почти излязохме от гората — задъхано се провикна Бинабик от подскачащия гръб на Куантака. — Дърветата се разреждат! Погледни, появява се светлина!

И наистина, дърветата точно пред тях като че ли бяха разположени на самия край на света. Вместо след тях да се появи още шарен зелен листак, там се простираше бездънно, безлично сиво, като че ли на Създателя не му бе достигнало вдъхновение.

— Прав си, дребосъко — развълнувано каза Слудиг. — Гората свършва! Ако сме близо до това твое убежище, ще успеем да се изплъзнем от тези проклети великани!