Камъкът на раздялата

— Освен ако всичките ми свитъци до един не са объркани — отвърна Бинабик, докато бързаха напред, — разстоянието от гората до Камъка на раздялата не е голямо.

И млъкна, когато стигна до последните дървета. Куантака спря рязко — главата й бе наведена и тя душеше въздуха. Слудиг докара коня си до него.

— Благословени Усирис — прошепна римърсгардецът.

Пред тях склонът се спускаше рязко към долината. Сесуад’ра се открояваше там — тъмна и загадъчна в своя плащ от дървета; груба каменна грамада, която се издигаше високо над долината. И отвсякъде бе заобиколена от вода.

Долината бе наводнена. Камъкът на раздялата — огромен юмрук, който като че ли предизвикваше залятото с дъжд небе — се бе превърнал в остров сред неспокойно сиво море. Бинабик и Слудиг бяха кацнали на края на гората, само на половин левга от целта си, но всеки лакът от разпрострялата се пред тях долина бе покрит с много лакти вода.

Стояха и се взираха в наводнената долина. Зад тях отекна рев — далече, но все пак стряскащо близо. Каквато и магия да бе останала в Енки-е-Шао’сейе, тя бе твърде слаба, за да обезсърчи гладните великани.

— Кълна се в Ейдон, троле, хванати сме като мухи в бурканче с мед — каза Слудиг. В гласа му за първи път се прокрадна потреперване от страх. — Заклещени сме на края на света. Дори и да се бием и да отблъснем първата атака, няма къде да избягаме!

Бинабик погали главата на Куантака. Настръхналата вълчица изскимтя, сякаш уплашена и тя.

— Спокойствие, Слудиг, трябва да помислим. — Тролът огледа стръмния склон. — Страхувам се, че си прав за едно нещо — не можем да поведем конете надолу.

— Но какво ще правим долу? — изръмжа Слудиг. Дъждът капеше от плитките по брадата му. — Това не е кална локва! Това е океан! Твоите свитъци не го ли споменават?

Бинабик ядосано поклати глава. Залепената на челото му от дъжда коса влизаше в очите му.

— Погледни нагоре, Слудиг, погледни! Небето е пълно с вода и тя всичката се излива върху нас, тя е благословията на нашите врагове! — извика той с отвращение. — Това може да е океан сега, но преди седмица е било равна долина, точно както казват свитъците ми. — Притеснено изражение премина по лицето му. — Дали Джосуа и останалите не са били застигнати в низината! Дъще на снега, това ще е ужасно! Ако е така, спокойно можем да организираме отбраната си тук — на края на света, както го нарече ти. Пътешествието на Трън ще свърши тук.

Слудиг скочи от седлото и се подхлъзна в калта. Отиде до водача на товарните коне и отвърза увития черен меч. Въпреки тежестта му го вдигна лесно, отнесе го с една ръка до Бинабик и каза начумерено:

— Твоят „жив меч“ май иска да се бие. Почти съм изкушен да видя какво може да направи, въпреки че може да стане тежък като наковалня по средата на някой удар.

— Не — кратко отвърна Бинабик. — На моите хора не им допада да бягат от битки, но сега не е време да запеем крохокски песни за смъртта и щастливо да се отправим към величествено поражение. Още не сме се отказали от нашето търсене.

— Тогава какво предлагаш, троле? — изръмжа Слудиг. — Да полетим към тази далечна скала?

Канукът раздразнено изсъска:

— Не. Но можем да потърсим начин да слезем долу. — Той посочи реката, която гърмеше покрай тях и изчезваше надолу по стръмния обрасъл склон. — Това не е единственото водно корито. Може да се окаже, че други ще ни отведат в долината по по-полегат път.

— А после какво? — настоя Слудиг. — Да плуваме?

— Ако се наложи. — Ловният вик на преследвачите им се издигна отново и конете се заблъскаха в паника. Бинабик продължи: — Яхвай коня, Слудиг. Все още има шанс да се измъкнем.

— Ако успеем, значи си трол-вълшебник. Ще те провъзглася за сит и ще можеш живееш вечно.

— Не се шегувай тук — каза Бинабик. — Не се подигравай. — Той се плъзна от гърба на Куантака и прошепна нещо в ухото й. Вълчицата скочи в капещия храсталак и тръгна на изток. Слудиг и тролът я следваха колкото можеха по-отблизо и водеха конете.

Куантака, бърза като сянка, скоро намери по-полегата просека надолу по склона. Въпреки лепкавата, хлъзгава кал, бавно успяха да се спуснат към най-долния край на гората, който сега бе бряг на развълнуваното от ветровете море.

Гората не свърши изведнъж, а по-скоро изчезна във вълните. На някои места върховете на залетите дървета все още се подаваха над повърхността — малки островчета от листа или иглички. Голи клони стърчаха от сивата вода като ръце на давещи се.

Конят на Слудиг спря до брега и римърсгардецът скочи на земята; краката му затънаха до глезените в кал и вода.

— Не съм сигурен, че забелязвам подобрение, троле — каза той, докато изучаваше околността. — Преди поне бяхме на високо.

— Режи клони — каза Бинабик и зашляпа през калта към него. — Дълги клони, толкова, колкото успееш да намериш. Ще направим сал.

— Ти си луд! — рязко отговори Слудиг.

— Възможно е. Но ти си силният, така че ти трябва да ги режеш, а аз ще ги връзвам — в дисагите имам въже. Побързай!

Слудиг изсумтя, но само след миг мечът му монотонно сечеше клони.