Камъкът на раздялата

Устните му бяха на врата й. Ръцете му се плъзгаха по нея със спокойна увереност, като че ли държаха нещо прекрасно, което принадлежи само на него. Сълзите й бликнаха отново. Преизпълнена със самота, тя го остави да я привлече в прегръдките си, но не можеше да усеща докосването му безчувствено. Докато част от нея копнееше да бъде единствено прегръщана, да бъде потопена в успокоителна топлина — сигурно пристанище като това, в което „Облакът на Еадне“ се люшкаше на котвата си, необезпокояван от бурите, които помитаха великия океан — едно различно аз искаше да се освободи и яростно да се сблъска с опасността. А и още една сянка се таеше по-дълбоко в нея, някакво тъмно недоволство, оковало сърцето й с вериги от желязо.

Слабата светлина, която се процеждаше под вратата, затрепка в косата на Аспитис, когато той се притисна към нея. Ами ако някой влезеше? Нямаше резе, на вратата нямаше резе! Тя започна да се бори. Разбрал погрешно страха й, той й зашепна успокоително колко е красива.

Къдриците му бяха прекрасни. Главата му приличаше на гора, тъмният му силует се извисяваше като планински връх. Тя изстена, неспособна да устои на подобна непреклонност.

Времето течеше неусетно и Мириамел усети, че се унася. Аспитис заговори пак.

Той я обичаше — добрината й, ума й, красотата й.

Думите му, подобно на прегръдки, бяха възпламеняващи. Тя не обичаше ласкателствата, но усети, че съпротивата й се топи от силата и увереността му. Беше го грижа за нея, поне малко. Той би могъл да я скрие далеч в тъмнината, да я придърпа около нея като наметало. Тя щеше да изчезне в дълбините на закрилата му, докато светът не се оправеше.

Корабът се люлееше върху вълните.

Той щеше да я защити от тези, които искаха да й навредят, нали така бе казал. Той никога нямаше да я изостави.

И тя му се отдаде. Имаше болка, но също така имаше и обещания. Мириамел не се бе надявала на нищо повече. По някакъв начин това бе урок, който светът вече й бе преподал.

Обляна в странни, нови чувства, несвикнала с нито едно от тях, Мириамел седеше на масата срещу Аспитис и побутваше храната си от единия край на чинията към другия. Не можеше да разбере защо графът я бе принудил да седне с него в ярко осветената каюта. Не можеше да разбере защо не е дори съвсем мъничко тъжна.

Един войник потропа на вратата и влезе.

— Хванахме го, господарю. — В гласа му ясно се долавяше удовлетворение. Седналата срещу Аспитис Мириамел се напрегна.

Войникът отстъпи настрани и двама други стражи довлякоха Кадрах — беше се отпуснал в ръцете им и главата му клюмаше. Били ли го бяха? Мириамел го съжали и за миг й се догади. Почти се бе надявала, че Кадрах просто ще изчезне, така че няма да й се налага да го види пак. По-лесно бе да го мрази, когато той не беше наблизо.

— Пиян е, господарю — каза пазачът, — и вони. Намерихме го в „Пернатата змиорка“ на източния док. Купил си място на един търговски кораб, обаче го проиграл на зарове.

Кадрах ги погледна с помътнелите си очи — лицето му се бе отпуснало от отчаяние. Мириамел можеше да усети вонята на вино дори и от другата страна на масата.

— Щото щях да си го върна… Щяхме… — Той тръсна глава. — А може би не. Късметът ми изневери. Водата се надига…

Аспитис стана, заобиколи масата и сграбчи монаха за брадичката. Стисна я силно и повдигна розовото лице на Кадрах, докато очите им се срещнаха. После се обърна към Мириамел.

— Напивал ли се е така и преди, лейди Мария?

Мириамел кимна безпомощно. Искаше й се да е някъде другаде.

— Да.

Аспитис отново се обърна към монаха.

— Странен човек. Защо просто не напусне службата си при баща ви, вместо да бяга като престъпник? — Графът погледна оръженосеца си. — Сигурен ли си, че нищо не липсва?

— Нищо, господарю.

Кадрах се опита да се освободи от пръстите на графа и изсумтя:

— Имах си мое злато. Нищо не съм откраднал. Трябва да се махна оттук… — Очите му опитаха да се съсредоточат върху Мириамел и в гласа му прозвуча отчаяние. — Страшна… буря… идва. Много страшна.

Графът на Еадне пусна брадичката на монаха и избърса пръстите си в покривката.

— Плашиш се от някаква си буря? Знаех си, че не си добър моряк, но все пак… това е много странно. Ако бе мой поданик, жив щях да те одера за този номер. Как смееш да изоставиш невинната си повереница?… Той няма вече да спи във вашата каюта, лейди Мария. — Усмивката на графа бе неестествено успокояваща. — Може да е полудял… или пък е от пиенето. Казва, че ни заплашва опасност, но според мен самият той е опасен. Ще го държим под ключ, докато не ви върна в Набан, а после ще го предадем на Майката Църква, за да го бичуват.

— Под ключ? — възкликна Мириамел. — И да го бичуват?!

— Не мога да го оставя свободен, за да ви тормози или да ви тревожи, милейди. — Графът се обърна към стражите си. — Трюмът ще му се отрази добре. Дайте му вода и хляб, обаче преди това го оковете.

— О, не! — Мириамел бе ужасена. Колкото и да презираше монаха и страхливото му предателство, мисълта за което и да било живо същество, принудено да носи окови и затворено в тъмна дупка…