Камъкът на раздялата

— Милейди. — Тонът на Аспитис бе любезен, но решителен. — На моя кораб трябва да цари ред. Аз ви предоставих убежище, а също и на този човек. Той бе ваш пазител. И предаде доверието ви. Все още не съм сигурен, че не е откраднал нищо от мен или че не мисли да продаде сведения за моята задача тук, във Винита. Ще трябва да оставите тази мъжка работа на мен, прекрасна Мария. — Той махна с ръка и стражите отведоха Кадрах.

Мириамел се разплака и скочи от стола си.

— Извинете ме, граф Аспитис. — Тя тръгна към вратата. — Трябва да си легна.

Той я сграбчи за ръката и я обърна към себе си. Тя извърна лице. Знаеше колко глупаво изглежда: зачервени очи и мокри бузи.

— Моля те. Освободи монаха.

— Знам, че си много притеснена, прекрасна Мария — меко каза Аспитис. — Не се страхувай. Обещах, че ще те пазя.

Тя усети, че се предава и става отстъпчива. Силата й сякаш изчезваше. Беше се уморила да бяга и да се крие. Искаше единствено някой да я прегръща и всичко друго да изчезне…

Мириамел потрепери и се отскубна от прегръдката му.

— Не! Грешно е. Грешно! Ако не го освободите, няма да остана на този кораб! — Тя излезе; залиташе и не виждаше почти нищо.

Аспитис я хвана много преди да стигне стълбата към палубата. Ган Итай си тананикаше тихо в тъмнината над тях.

— Лейди, разстроена сте — каза той. — Както сама казахте, трябва да си легнете.

Тя се съпротивляваше, но хватката му бе силна.

— Пусни ме! Не искам да оставам тук! Ще сляза на брега и сама ще намеря превоз от Винита.

— Не, милейди, няма да го направите.

— Пусни ме! Боли!

Песента на Ган Итай над тях като че ли спря.

Аспитис се наведе. Лицето му почти се долепи до нейното.

— Мисля, че има някои неща между нас, които трябва да се изяснят. — Той се засмя. — Всъщност има много неща, за които да си говорим — по-късно. Сега отиваш в каютата си. Аз ще свърша с вечерята си и ще дойда.

— Няма да отида.

— Ще отидеш.

Каза го с такава увереност, че гневният й отговор заседна в гърлото й. Обзе я страх. Аспитис я придърпа още по-близо до себе си и я поведе по коридора.

Песента на Ган Итай наистина бе спряла. Сега започна отново — издигаше се и заглъхваше: нискито пееше на нощта и морето.

27. Черната шейна

— Приближават се — задъхано рече Слудиг. — Ако твоят Камък на раздялата е на повече от половин левга оттук, дребосъко, ще трябва да се обърнем и да се бием.

Бинабик изтърси водата от качулката си и се наведе над врата на Куантака. Вълчицата бе изплезила език, гърдите й се надуваха и спадаха като ковашко духало. Бягаха през опустошената от бурята гора още от пукването на зората.

— Иска ми се да можех да ти кажа, че е близо, Слудиг. Не знам колко още остава, но се страхувам, че е почти ден яздене. — Тролът погали мократа козина на Куантака. — Славен пробег, приятелко. — Тя не му обърна внимание, тъй като лочеше дъждовна вода от един прогнил дънер.

— Великаните ни преследват — мрачно каза Слудиг. — Започнали са да харесват човешко месо. — Той поклати глава. — Когато най-накрая организираме съпротивата, ще съжаляват за това.

Бинабик се намръщи и изсумтя:

— Прекалено съм дребен, за да бъда задоволително голяма хапка, така че няма да им губя времето, като им позволя да ме хванат. По този начин никой няма да съжалява.

Над вятъра се издигна продължителен тътнещ вой, така близо, че смразяваше кръвта.

— Проклет да съм! — изръмжа Слудиг и потупа ножницата на меча си. — Не са по-далеч, отколкото бяха преди час! Да не тичат с бързината на конете?

— Както изглежда, почти — отвърна Бинабик. — Дали не трябва да навлезем по-навътре в гората? По-гъстите дървета може и да ги забавят.

— Нали си мислеше, че и излизането от равнините ще ги забави.

— Ако оживеем, ще можеш непрекъснато да ми казваш колко не съм бил прав — изръмжа Бинабик и се хвана по-здраво за гъстата козина на Куантака. — Обаче, освен ако не си измислил как да полетим, трябва да продължим да яздим.

Вятърът донесе поредния вой.

Слудиг сечеше храсталака, докато слизаха надолу по дългия горист склон.

— Мечът ми ще се изтъпи тъкмо когато най-много се нуждая от него — оплака се той.

Бинабик, който водеше върволицата плашливи коне, се спъна, падна на калната земя и се пързулна по склона. Конете започнаха да подскачат и да се блъскат, ограничени от пътеката, която Слудиг бе изсякъл сред гъстия шубрак. Тролът се изправи и хвана юздите на коня-водач.

— Кинкипа! Тази буря няма край!

Успяха да слязат от хълма чак по обяд. Изглежда, упованието на Бинабик в горското прикритие бе оправдано поне частично: виковете на хунен станаха малко по-слаби, въпреки че не изчезнаха напълно. Гората като че ли ставаше по-рядка. Дърветата все още бяха огромни, но не така величествени като събратята си, които растяха по-навътре в Алдхеорте.

Дърветата — дъбове и високи ели — бяха окичени с увивни растения. Тревата и храсталакът ставаха по-гъсти и дори в този необичайно студен сезон няколко жълти и сини цветя повдигаха главички над калта и трепкаха под проливния дъжд. Ако не беше пороят и хапещият вятър, гората щеше да е рядко красива.