Камъкът на раздялата

Инген Джегер стоеше под разпрострелите се клони на една черна ела, без да обръща внимание на хапещия вятър и на трупащия се в ниско подрязаната му брада скреж. Ако не беше нетърпеливият живот в бледите му сини очи, можеше да бъде сбъркан с пътник без късмет, умрял от студ в очакване на сутрешната топлина, която е дошла твърде късно.

Огромната бяла хрътка, седнала сред снега в нозете му, се размърда и издаде въпросителен звук, подобен на стърженето на ръждясали панти.

— Гладен ли си, Нику’а? — Изражение, което почти можеше да се нарече привързаност, пробяга по резките черти на Инген. — Кротко. Скоро ще си получиш порцията.

Инген наблюдаваше, без да се движи, изучаваше нощта внимателно като хищен звяр. Луната пропълзя от една дупка в надвисналите клони до друга. С изключение на вятъра, гората бе тиха.

— Аха. — Доволен, Инген Джегер се разтъпка и изтърси снега от наметалото си. — Нику’а, извикай братята и сестрите си. Завий, за да дойде стормспайкската глутница! Време е за последното преследване!

Нику’а скочи на крака. Потръпваше от възбуда. Като че ли разбрало всяка дума на Инген, огромното куче изтича на средата на полянката, клекна и вдигна муцуната си към небето. Мощните мускули на гърлото му се свиха и кашлящ вой разчупи нощта. Още докато първите екове заглъхваха, пронизващият глас на Нику’а избухна отново, лаещ и прорязващ. Дори клоните на дърветата затрепериха.

Зачакаха — облечената в ръкавица ръка на Инген лежеше върху широката глава на кучето. Времето отминаваше. Мътнобелите очи на Нику’а просветваха, докато луната се плъзгаше покрай дърветата. Най-накрая, когато допълзя най-студеният час на нощта, вятърът донесе едва доловимите писъци на хрътките.

Виенето се усили и изпълни гората. Бели сенки се появиха от тъмнината като четирикраки призраци. Стормспайкските хрътки се промушваха покрай корените на дърветата, тесните им като на акули глави се оглеждаха и душеха. Звездната светлина лъщеше по омацаните им с кръв и слюнка муцуни. Нику’а изтича сред тях, започна да ги хапе и да ръмжи и скоро цялата глутница бе насядала и легнала в снега около Инген Джегер. Червените езици на песовете се люлееха.

Ловецът на Кралицата спокойно огледа странните си другари и вдигна от земята озъбения си като кучешка муцуна шлем.

— Твърде дълго се скитахте свободни — изсъска той. — Твърде дълго опустошавахте покрайнините на гората, крадяхте бебета, големи колкото кутретата в колибите, и преследвахте глупави пътници, заради удоволствието от гонитбата. Сега вашият господар се върна. Сега трябва да направите онова, за което сте отгледани. — Млечнобелите очи го проследиха как отива до коня си, който чакаше със свръхестествено търпение под елата. — Но този път аз ще водя, не вие. Това е странна гонитба и единствено Инген може да различи миризмата. — Той се метна на седлото. — Тичайте тихо. — Той спусна забралото, така че хрътка гледаше хрътките. — Ние носим смърт на враговете на Кралицата.

Ниско ръмжене се надигна сред кучетата и те почнаха да стават. Инген пришпори коня си напред, а после се обърна и извика:

— Последвайте ме! Следвайте ме до смъртта и кръвта!

Глутницата го последва, този път без глас — тиха и бяла като падащ сняг.

Увит в наметалото си, Исгримнур седеше на носа на малката лодка и гледаше как набитият Синетрис гребе и непрекъснато киха. Лицето на херцога бе приело втренченото изражение на мрачна заетост, отчасти защото намираше компанията на лодкаря за изключително досадна, но най-вече защото той самият мразеше лодките, особено малките лодки като тази, в която бе приклещен сега. Все пак Синетрис бе казал истината за едно нещо — не му беше времето да тръгват с лодката. Страховита буря помиташе целия бряг, вълните непрестанно заплашваха да ги залеят и Синетрис не бе спрял да се оплаква от мига, в който бяха тръгнали преди седмица на около тридесет левги по на север.

Херцогът трябваше да признае, че Синетрис е талантлив лодкар, дори и ако само се опитваше да запази живота си. Набанецът бе управлявал лодката добре при ужасни условия. Само ако можеше да спре да хленчи! Исгримнур не бе по-доволен от Синетрис от условията на пътуването, но по-скоро би попаднал в най-черния кръг на Ада, отколкото да се направи на глупак и да го покаже.

— Колко остава до Кванитупул? — извика той през шума на вятъра и вълните.

— Половин ден, господарю монах — отвърна също с вик Синетрис; очите му бяха червени и сълзяха. — Скоро ще спрем, за да спим, а после можем да стигнем там утре по обяд.

— Сън! — изрева Исгримнур. — Ти да не си луд? Та дори не се е стъмнило още! Освен това ти само ще се опиташ отново да се измъкнеш и този път няма да съм толкова снизходителен. Ако спреш с твоите самосъжалителни глупости и почнеш да гребеш както трябва, ще можеш да спиш в легло тази нощ!

— Моля те, свети братко! — Синетрис почти пищеше. — Не ме карай да греба по тъмно! Ще се разбием в скалите и ще спим долу при килпата!

— Не ми пробутвай тия суеверни глупости. Плащам ти добре и бързам. Ако си твърде слаб или уморен, дай греблата на мен.