Камъкът на раздялата

След няколкото нощи спане на пресекулки по брега — нощи, през които бе принуден да бди внимателно да не би предателят Синтерис, който на няколко пъти се бе опитвал да се изплъзне и да го изостави в пустия, помитан от вятъра залив Фиранос, — херцогът на Елвритшала в пълна степен се възползва от съня. Остана в леглото, докато слънцето не се издигна високо в небето, а след това закуси с мъжка порция хляб и мед, придружена от халба светла бира. Почти бе станало обяд, преди да получи напътствията към „Бокала на Пелипа“ от стопанина на странноприемницата и да излезе навън в дъждовните канали. Този път лодкар му бе човек от Вран, който въпреки хапливия вятър носеше само парче плат през слабините и широкопола шапка с червено, наквасено от ръменето клюмнало перо. Намусеният мълчалив лодкар бе приятна промяна след безспирното роптаене на Синетрис. Исгримнур се разположи отзад, поглади новопорасналата си брада и реши да се наслади на подгизналия Кванитупул — град, който не бе посещавал от много години.

Бурята несъмнено пречеше на търговията в града. Освен ако нещата не се бяха променили много след последното му идване тук, би трябвало да има много повече лодки по каналите по средата на деня и много повече хора по уличките. Всички минувачи като че ли бързаха по работа. Дори и традиционните викове на лодкарите сякаш също бяха приглушени. Подобно на насекоми, жителите на Кванитупул като че ли бяха замръзнали почти до неподвижност от снега, който се топеше на петна по дървените настилки, и носената от вятъра суграшица, която жилеше лицата и пълнеше каналите с кръгчета.

Тук-там Исгримнур виждаше и малки групи Огнени танцьори — религиозните маниаци, които бяха извоювали скандалната си слава чрез доброволните си самозапалвания. Те бяха станали позната гледка за херцога, след като той бе навлязъл в Набан. Без да обръщат внимание на студа, Огнените танцьори стояха на пътеките по оживените кръстовища и възхваляваха тъмния си господар, Краля на бурите. Исгримнур се чудеше къде са чули това име — никога не бе чувал някой да го споменава на юг от Ледената граница, дори и в детските страховити истории. Това не бе никакво съвпадение, той го знаеше, но не можеше да не се замисли дали тези облечени в роби луди са само пионки на някой като Приратес, или са ясновидци. Ако второто бе вярно, то краят, който те предвиждаха, можеше да бъде истински.

Потрепери при тази мисъл и направи знака на Дървото пред гърдите си. Черни времена бяха настъпили. Въпреки цялото си крещене обаче Огнените танцьори като че ли не бързаха да се самозапалват. Херцогът се усмихна кисело. Може би днес бе твърде влажно.

Най-накрая лодкарят спря пред една отблъскваща постройка в района на складовете, далеч от центровете на търговията, и след като Исгримнур му плати, смъкна въжената стълба от верандата с пръта си. Докато херцогът се качи до половината й, лодкарят бе отплувал по един страничен канал.

Като се мусеше и проклинаше дебелия си корем, Исгримнур най-после успя да се качи на верандата. Почука силно по посивялата от времето врата, а след това дълго чака в ледения дъжд без отговор и с нарастващо раздразнение. Накрая вратата се отвори с трясък и се показа намръщена жена на средна възраст.

— Не знам къде е този малоумник — каза тя, сякаш Исгримнур я бе попитал. — Не стига, че трябва да върша всичката работа вътре, ами сега трябва и да отварям.

За момент херцогът бе толкова изненадан, че почти се извини, но се пребори с желанието си да бъде галантен и каза:

— Искам стая.

— Добре, влез тогава — изсумтя жената и отвори вратата по-широко. Видя се навес, който вонеше на катран и риба. Две лодки бяха обърнати на дъските, изложени като жертви от битка. Една кафява ръка се подаваше от купчина одеяла и за момент Исгримнур си помисли, че е на лекомислено захвърлен труп. Ръката обаче се размърда, за да придърпа завивките, и той разбра, че е на заспал човек. Помисли си, че удобствата тук няма да отговарят на най-високите стандарти.

„Ставаш придирчив, старче — сгълча се той. — На бойното поле си спал в кал и кръв и сред хапещи мухи“.

Той бе дошъл тук със задача, припомни си Исгримнур. Удобствата бяха на второ място.

— Между другото — провикна се той след стопанката, която вече си влизаше, — търся един човек. — И изведнъж не можа да се сети за името, което му бе казал Диниван, спря и прокара пръсти през влажната си брада. — Тиамак. Търся Тиамак.

Жената се обърна. Киселото й изражение бе изместено от поглед, пълен с алчно задоволство.

— Вие? — каза тя. — Вие сте онзи със златото? — И разпери ръце, като че ли да го прегърне. Въпреки че бе доста далече, херцогът отстъпи назад. Одеялата в ъгъла се загърчиха, все едно в тях имаше цяло прасило, а после от тях се измъкна един дребен слаб човек с полузатворени от съня очи.

— Аз съм Тиамак — каза той и се прозина. Погледна Исгримнур и като че ли се разочарова, все едно бе очаквал нещо по-добро. Херцогът усети как раздразнението му се връща. Всичките тези хора луди ли бяха? За кого го мислеха, кой искаха да бъде?