Камъкът на раздялата

— Извинявай. Разбира се. — Той си пое дълбоко дъх и нервно сви рамене, а после изчака Джирики отново да го хване за ръката и да го поведе към украсената с рози врата на Ясира. Хилядите крилца на пеперуди съскаха като сух вятър. Саймън и водачът му влязоха в огромното помещение, изпълнено с многоцветна светлина.

Ликимея и Шима’онари, както и преди, се бяха разположили върху ниски ложета в центъра. Амерасу бе на по-високо ложе между тях, качулката на бледосивата й роба бе свалена. Разпуснатата й снежнобяла коса се стелеше като мек облак на раменете й. Тя носеше яркосин шарф около тънката си талия. Не се виждаха никакви украшения или бижута.

Саймън се взря в нея и за миг тя го погледна. Дори да се надяваше на подкрепяща усмивка или утвърдително кимване, младежът бе разочарован — погледът й го отмина, като че ли той бе най-обикновено дърво в огромна гора. Сърцето му трепна. Време бе да се откаже и от последната надежда, че Амерасу се интересува от съдбата на идиота Саймън.

До Амерасу, на подиум от мътносива скала, имаше любопитен предмет: диск от някакво бледо ледено вещество, положен върху широка поставка от тъмно и блестящо магическо дърво, покрито с оплетена ситска резба. Саймън реши, че е настолно огледало — беше чувал, че някои високопоставени дами притежават такива, — но, странно, то като че ли не отразяваше. Ръбовете на диска бяха остри като нож, подобно на кръгъл бонбон, изсмукан почти до прозрачност. Цветът му бе замръзналото мръснобяло на зимната луна, но сякаш и други, по-дълбоки оттенъци сънливо се движеха в него. Разлат плитък съд от същата прозрачна материя бе вграден в резбованата поставка под диска.

Саймън не можеше да гледа този предмет прекалено дълго. Вихрещите се цветове го разстройваха: по някакъв странен начин променящият се камък му напомняше за сивия меч Печал, а това бе спомен, който той не искаше да събужда. Той бавно огледа огромната зала.

Както бе казал Джирики, като че ли всички жители на Джао е-Тинукай’и бяха дошли в Ясира този следобед. Въпреки че бяха облечени в своя подчертано цветен стил и окичени като редки птици, златнооките сити все пак изглеждаха необичайно сдържани, дори и за стандартите на своя резервиран народ. Много очи се бяха обърнали към Саймън и Джирики при влизането им, но нито един поглед не се бе задържал дълго — вниманието на всички присъстващи сякаш бе приковано в трите фигури в центъра на огромната зала около дървото. Зарадван от незабележимостта си, Саймън седна заедно с Джирики в края на смълчаната тълпа. Никъде не видя Адиту, но знаеше, че трудно би могъл да я различи сред подобно множество.

Дълго нямаше нито движение, нито говорене, макар Саймън да имаше чувството, че точно на прага на усещанията се носят скрити течения, неуловимо общуване, споделено от всички в залата, освен него. И все пак той не беше толкова нечувствителен, че да не успее да усети напрежението у тихите сити, ясното усещане за неспокойното очакване. Въздухът бе натежал като пред гръмотевична буря.

Започна да се чуди дали ситите няма да продължат по същия начин през целия следобед — група събрали се на една стена съперничещи се котараци, които само се оглеждат, — когато Шима’онари се изправи и заговори. Този път господарят на Джао е-Тинукай’и не си направи труда да говори на Западния език, а използва музикалната реч на ситите. Говори доста дълго, като придружаваше монолога си с елегантни жестове, ръкавите на бледожълтата му роба се развяваха, щом наблегнеше на някоя дума. За Саймън тази реч бе само объркване, прибавено към неразбирането му.

— Баща ми говори за Амерасу и ни моли да я изслушаме — шепнешком преведе Джирики. Саймън се усъмни — Шима’онари бе говорил прекалено дълго, за да каже само това. Погледът му обходи Ясира, мрачните лица с котешки очи. Каквото и да казваше бащата на Джирики, той бе получил цялостното и почти плашещо пълно внимание на своя народ.

Щом Шима’онари приключи, Ликимея се изправи и всички погледи се обърнаха към нея. И тя говори дълго на езика на Зида’я.

— Тя казва, че Амерасу е много мъдра — обясни Джирики. Саймън се намръщи.

Когато Ликимея свърши, се надигна тиха обща въздишка — като че ли всички събрани бяха издишали едновременно. Саймън също въздъхна от облекчение: докато бе слушал неразбираемото ситско бръщолевене, му бе все по-трудно да се съсредоточава. Дори и пеперудите над него се движеха неспокойно.

Най-после Амерасу се изправи. Съвсем не изглеждаше толкова крехка, колкото в къщата си. Тогава Саймън я бе сравнил с измъчена светица, но сега видя ангелското в нея — спотаена сила, която тлееше, но която можеше да избухне в ярка бяла светлина. Дългата й коса се движеше от ветреца, вероятно породен и от внимателното движение на милиони крилца.

— Виждам, че смъртното дете е тук — каза тя, — така че ще говоря на език, който той може да разбере, след като много от това, което ще кажа, е дошло от него. Той има право да чуе.

Няколко сити обърнаха главите си и изгледаха безстрастно Саймън. Изненадан, той сведе глава и се загледа в земята, докато ситите отново не се обърнаха.