Камъкът на раздялата

В нарастващото си безумие той помоли Джирики да му позволи отново да поговори с Амерасу, да потърси помощта й за освобождението си, но Джирики отказа.

— Не е моя работа да наставлявам Първата баба. Тя ще действа, когато прецени, след като е премислила внимателно. Съжалявам, Сеоман, но нещата са прекалено важни, за да бързаме.

— Да бързаме ли! — ядоса се Саймън. — Докато някой от вас направи нещо, аз вече ще съм умрял!

Ала Джирики, макар и видимо натъжен, остана непреклонен.

Възпирана на всяка крачка, нетърпеливостта на Саймън прерасна в гняв. Сдържаните сити започнаха да му изглеждат нетърпимо самодоволни. Докато приятелите му се биеха и умираха, въвлечени в страховита обречена битка както с Краля на бурите, така и с Елиас, тези глупави същества се мотаеха из огряната си от слънце гора, пееха и съзерцаваха дърветата. А и какъв бе Кралят на бурите, ако не сит? Нищо чудно, че родствениците му държаха Саймън в плен, докато външният свят се топеше под студената ярост на Инелуки.

И така дните се изнизваха, като всеки следващ все повече приличаше на отминалия и все повече увеличаваше неприязънта на Саймън. Той престана да вечеря с Джирики — предпочиташе по-самотното възхищение от песните на щурците и славеите. Разсърден от игривостта на Адиту, започна да я отбягва. Омръзна му да бъде дразнен и милван. Знаеше, че не значи за нея повече, отколкото галеното кученце за кралицата. Нямаше да търпи това повече. Ако трябваше да е затворник, щеше да се държи като затворник.

Джирики го намери да седи в една горичка лиственици, намусен и бодлив като таралеж. Пчелите мънкаха в детелината и слънцето струеше през игличките, като изписваше земята със снопчета светлина. Саймън дъвчеше парче кора.

— Сеоман — каза принцът, — може ли да поговоря с теб?

Саймън се намръщи. Беше научил, че ситите, за разлика от смъртните, наистина биха си тръгнали, ако не получат разрешение. Народът на Джирики дълбоко уважаваше усамотението.

— Ами… да — най-накрая отговори Саймън.

— Бих искал да дойдеш с мен — каза Джирики. — В Ясира.

Саймън почувства прилив на надежда, но и малко го заболя.

— Защо?

— Не знам. Знам, че сме поканени всички, всички, които живеят в Джао е-Тинукай’и. Тъй като и ти живееш тук, мисля, че е редно да дойдеш.

Надеждите на Саймън се стопиха.

— Не са ме викали. — За момент си бе представил какво щеше да се случи: Шима’онари и Ликимея се извиняват за грешката си, изпращат го при неговия вид с подаръци, както и с мъдростта да помогне на Джосуа и останалите. Още една мечта на идиот — не беше ли ги надживял вече? — Не искам да дойда.

Джирики клекна до него; приличаше на ловна птица, кацнала на клон.

— Искаше ми се да дойдеш, Сеоман — най-накрая каза той. — Не мога да те принудя и няма да се моля, но Амерасу ще е там. Тя изключително рядко излиза да говори пред народа ни, освен в Деня на Годишния танц.

Саймън почувства, че интересът му нараства. Може би Амерасу щеше да се застъпи за него, да им заповяда да го пуснат. Но ако беше така, защо не го бяха поканили да отиде?

Престори се на безразличен. Каквото и друго да се случваше, той упорито усвояваше навиците на ситите.

— Ето, пак говориш за Годишния танц, Джирики — каза той. — Но така и не ми каза какво значи той. Аз видях Горичката на Годишния танц, не си забравил, нали?

Джирики като че ли потисна усмивката си.

— Мисля, че не беше съвсем отблизо. Стига, Сеоман, това не е игра. Някой друг път ще ти кажа каквото мога за отговорностите на нашия род, но сега трябва да тръгвам. Ти също, ако имаш намерение да ме придружиш.

Саймън хвърли през рамо парчето кора, което беше дъвкал, и каза:

— Ще дойда, ако може да седна близо до вратата. И ако не трябва да говоря.

— Можеш да седнеш където си поискаш, Снежнокъдри. Ти си затворник, може би, но все пак почитан. Моят народ се опитва да направи престоя ти тук поносим. Колкото до останалото, аз нямам власт над онова, за което ще бъдеш помолен. Ела, ти почти порасна, човешко дете. Не се страхувай да отстояваш себе си.

Саймън се намръщи, после каза:

— Води тогава.

Спряха пред вратата на голямата жива палатка. Пеперудите бяха възбудени: пърхаха с блещукащите си крилца така, че променящи се цветни сенки се диплеха по лицето на Ясира като житна нива под вятър. Подобното на хартия шумолене на нежните насекоми изпълваше цялата долчинка. Изведнъж решил да не мине през вратата, Саймън се дръпна и се освободи от приятелската ръка на Джирики.

— Не искам да чуя нещо лошо — каза той. Под лъжичката си усещаше студена тежест, същата, която се появяваше, когато очакваше Рейчъл да го накаже. — Не искам да ми се карат.

Джирики го погледна изпитателно.

— Никой няма да ти се кара, Сеоман. Ние, Зида’я, не се караме на никого. А и това може да няма нищо общо с теб.

Засрамен, Саймън поклати глава.