Камъкът на раздялата

Лодкарят, мокър и мръзнещ, все пак успя да си придаде убедително изражение на наранена гордост.

— Ха! Та ти ще ни пратиш под водата само след миг! Не, жесток монах такъв, ако трябва да умра, нека да умра с гребла в ръцете, както подобава на един лодкар от Фиранос. Ако трябва да бъда откъснат от дома си и прегръдката на семейството си и да бъда пожертван заради прищевките на едно чудовище в одежда на свещеник, ако трябва да умра… поне ще го направя като мъж от гилдията!

— Но поне го направи със затворена уста, та да има малко промяна — простена Исгримнур. — И не спирай да гребеш.

Когато се появиха първите наколни къщи на Кванитупул, минаваше полунощ. Синетрис, чиито оплаквания бяха затихнали поне до ниско самосъжалително мърморене, насочи лодката към плетеницата от канали. Исгримнур, който бе задрямал, потърка очите си и се огледа. Порутените складове и странноприемници на Кванитупул до една бяха засипани със сняг.

„Дори да се съмнявах, че светът се е обърнал с главата надолу — си помисли смаяният Исгримнур, — ето ги всичките доказателства, от които имах нужда: един римърсгардец да плува с някаква си мизерна лодчица в бурното море и сняг в южните земи — в разгара на лятото. Може ли някой да се съмнява, че светът е полудял?“

Лудост. Той си спомни отвратителната смърт на лектора и му се догади. Лудост — или нещо друго? Бе странно съвпадение, че и Приратес, и Бенигарис бяха в дома на Майката Църква в онази страховита нощ. Само някакво рядко щастливо стечение на обстоятелствата бе довело Исгримнур при Диниван навреме, за да чуе последните думи на свещеника и може би да успее да спаси нещо.

Бе избягал от Санселан Ейдонитис само няколко мига преди Бенигарис, херцогът на Набан, да заповяда на стражите си да залостят всички врати. Не можеше да си позволи да го заловят — дори и да не го познаеха веднага, историята му нямаше да го спаси задълго. Навечерието на Хлафманса, нощта на убийството на лектора, не бе време да си непознат гост в Санселан Ейдонитис.

— Чувал ли си за една кръчма тук, „Бокала на Пелипа“? — попита той. — Мисля, че е странноприемница или хан.

— Никога не съм я чувал, господарю монах — тъжно каза Синетрис. — Но според името е долнопробно заведение, такова, в което Синетрис не би влязъл. — Сега, когато вече бяха стигнали относително спокойните води на каналите, лодкарят бе възвърнал голяма част от достойнството си. Исгримнур реши, че го харесва повече, когато хленчи.

— В името на Дървото, никога няма да го намерим през нощта. Тогава заведи ме в някоя странноприемница, която знаеш. Трябва да натъпча търбуха си с нещо.

Синетрис подкара лодката по преплетените канали към онази част на града, в която бяха таверните. Всичко бе доста оживено въпреки късния час — дъсчените пътеки, окичени с ярки платнени фенери, които се люлееха от вятъра, улиците, пълни с пияни гуляйджии.

— Това е прилична странноприемница, свети братко — каза Синетрис, докато спираха пред стълбите на едно добре осветено заведение. — Дават вино и храна. — Синетрис, явно по-смел, след като пътешествието им бе приключило безопасно, отправи към Исгримнур приятелската си усмивка и се видяха дупките от липсващите му зъби. — А също и жени. — Усмивката му трепна, докато изучаваше лицето на Исгримнур. — А може и момчета, ако това допада повече на предпочитанията ти.

Херцогът изсъска, извади един златен император и го постави внимателно на пейката до кльощавия крак на Синетрис. След това стъпи на най-долното стъпало.

— На ти проклетото възнаграждение, както ти обещах. А сега имам едно предложение за начина, по който да прекараш вечерта.

Синетрис боязливо погледна нагоре.

— Да?

Исгримнур сключи веждите си в ужасяваща гримаса.

— Прекарай я в най-съвестни опити да направиш всичко възможно да не те видя отново. Защото ако те видя — той вдигна косматия си юмрук, — ще ти натъпча очите в умната глава. Разбра ли ме?

Синетрис дръпна греблата и припряно отмести лодката, така че Исгримнур трябваше бързо да прехвърли и другия си крак на стълбата.

— Значи така се отнасяте вие монасите със Синетрис след всичките му услуги!? — възмутено каза лодкарят и изду кльощавия си гръден кош като ухажващ гълъб. — Нищо чудно, че църквата има лоша репутация! Ти… брадат варварин такъв! — И отплава с плясък в затъмнения канал.

Исгримнур се изсмя, а после изтрополи нагоре по стълбите към странноприемницата.