Камъкът на раздялата

— Нося ти вести — сковано каза Исгримнур. — Но трябва да говорим насаме.

— Ще ви заведа в стаята ви — припряно каза жената. — Най-хубавата в къщата. А този дребосък — и той е уважаван гост — може да се присъедини към вас там.

Исгримнур бе обърнал гръб на Тиамак, който сякаш се обличаше несръчно под одеялата, когато вътрешната врата на странноприемницата се отметна и край тях профуча орда деца — викаха като тритинги, тръгнали на война. Преследваше ги висок белокос ухилен мъж — явно си играеха. Те бягаха от него и пищяха от радост. Преди старецът да успее да ги последва, стопанката застана пред него с ръце на кръста.

— Проклет да си, Цалио, глупаво магаре! Ти си тук, за да отваряш вратата! — Старецът, макар да бе много по-едър от нея, се сви от страх, като че ли очакваше удар. — Знам, че си изкуфял, обаче не си глух! Не чу ли, че на вратата се чука?

Старецът изстена без думи. Стопанката се извърна и отвратено сви устни.

— Тъп е като… — започна тя и изведнъж млъкна и зяпна, защото Исгримнур падна на колене.

Херцогът усети, че светът се разклаща, като че ли повдигнат от гигантски ръце. Изминаха дълги мигове, преди да успее да проговори, мигове, в които стопанката, дребосъкът от Вран и старият пазач го гледаха с различна степен на разтревожен интерес. Накрая Исгримнур проговори, обръщаше се към стареца:

— Господарю Камарис — каза той и усети как гласът му засяда в гърлото му. Светът беше полудял: вече и мъртвите оживяваха. — Милостива Елисия, Камарис, нима не ме помниш? Аз съм Исгримнур! Заедно се бихме за Престър Джон — бяхме приятели! О, Господи, ти си жив! Как е възможно това?

Той му протегна ръка и старецът я пое както дете би взело нещо блестящо или шарено, предложено му от непознат. Дланта на стареца бе груба и силна, силата й можеше да се усети дори и докато лежеше отпуснато в ръката на Исгримнур. На красивото му лице бе изписано единствено усмихнато неразбиране.

— Какви ги говориш? — сърдито попита стопанката. — Това е старият Цалио, пазачът. Тук е от години. Той е малоумен.

— Камарис… — прошепна Исгримнур, докато притискаше ръката на стареца към бузата си и я мокреше със сълзите си. — О, скъпи господарю, ти си жив!

28. Искри

Въпреки неувяхващата прелест на Джао е-Тинукай’и, или може би тъкмо поради нея, Саймън беше отегчен. Освен това бе и неизразимо самотен.

Затворничеството му бе странно: ситите не му пречеха, но, освен Джирики и Адиту, продължаваха и да не се интересуват от него. Подобно на кралско галено кученце, той бе добре нахранен, за него се грижеха добре и му бе позволено да се скита навсякъде, където може да отиде, но само защото външният свят му бе недостъпен. Като превъзходен домашен любимец, той забавляваше господарите си, но никой не го вземаше на сериозно. Когато се обръщаше към тях, те учтиво отговаряха на собствения му език, но иначе си общуваха чрез напевната ситска реч. Само няколко разпознаваеми думи достигаха до ушите му, а цели потоци от неразбираема реч се лееха около него. Подозрението, че може и да го обсъждат в личните си разговори, го вбесяваше. Възможността, че може и да не е така, че те никога не биха помислили за него освен ако не е пред очите им, бе някак дори по-лоша — караше го да се чувства безтелесен като призрак.

След разговора му с Амерасу дните бяха започнали да отлитат дори още по-бързо. Една вечер, както си лежеше сред одеялата, той осъзна, че не би могъл да каже със сигурност колко дълго е бил сред ситите. Когато попита Адиту, тя каза, че не си спомня. Саймън отправи въпроса си и към Джирики, който се вгледа в него с огромно съжаление и го попита дали наистина би искал да брои дните. Смразен от намека, Саймън настоя за истината. Джирики му каза, че е изминал малко повече от месец.

Това бе преди няколко дни.

Нощите бяха най-трудни. В своето кътче от одеяла в къщата на Джирики или докато ходеше по меката влажна трева под странните звезди, Саймън се измъчваше с невъзможни планове за бягство, планове, за които дори той знаеше, че са толкова обречени, колкото и отчаяни. Униваше все повече и повече. Знаеше, че Джирики се тревожи за него, и дори звънкият смях на Адиту звучеше пресилено. Знаеше, че непрекъснато говори за своето нещастие, но не можеше да го скрие… нещо повече — не искаше да го скрие. Чия беше вината да е хванат в капан тук?

Разбира се, те бяха спасили живота му. Наистина ли щеше да е по-добре да умре от измръзване или глад, скара се той на себе си, отколкото да живее като разглезен, пък макар и ограничаван гостенин в най-прекрасния град на Остен Ард? Въпреки че подобна неблагодарност бе срамна, той все още не можеше да се примири с прелестния си затвор.

Всички дни си приличаха. Той се мотаеше из гората сам, хвърляше камъни в безбройните потоци и рекички и мислеше за приятелите си. Посред закрилящото го лято на Джао е-Тинукай’и бе трудно да си представи страданията им в страховитата зима навън. Къде беше Бинабик? Мириамел? Принц Джосуа? Дали изобщо бяха живи? Бяха ли повалени от черната буря, или все още се бореха?