Камъкът на раздялата

— Руакха, руакха Зида’ией! — викна Джирики. — Т’си е-иси’ха ас-Шао Иригу!

Саймън изстена: отчаяно търсеше някакво оръжие. Едно от кучетата се втурна покрай него — носеше в олигавената си уста кърваво парче месо.

Джингизу.

Един спомен си проправи път в съзнанието на Саймън. Като че ли пламъкът отвън бе запалил пламък и отвътре — парещият език на спомените лумна в него: черните бездни под Хейхолт — един сън за трагедии и призрачен огън.

Джингизу. Средоточието на цялата мъка.

Безредието се разрасна и стана по-диво — хиляди гърла виеха в изпълнената с искри тъмнина, плетеница от вършеещи крайници, ужасени очи и подлудяващият лай и вой на стормспайкската глутница. Саймън се опита да се изправи, но отново се хвърли на земята — някои сити бяха намерили лъкове и през задимения въздух летяха стрели: виждаха се единствено като нишки светлина.

Една голяма хрътка пристъпи към Саймън и се свлече на земята, пронизана във врата от белязана със синьо стрела. Отвратеният младеж запълзя надалеч от трупа; усещаше под пръстите си тревата и разпадащата се пепел на пеперудите. Напипа някакъв камък и го стисна. Запромъква се напред, като сляпа къртица, към най-големия шум и горещина, воден от нещо, което не би могъл да опише; безпомощно преживяваше наяве нещо, което като че ли му се бе случило насън — видение на призрачни фигури, които тичат панически, докато техният дом умира в пламъци.

Огромен звяр, най-голямото куче, което бе виждал, бе принудило Шима’онари да отстъпи към ствола на големия ясен и бе притиснало владетеля на ситите към почернялата тлееща кора. Одеждата на Шима’онари димеше. Бащата на Джирики нямаше оръжие и държеше масивната кучешка глава с голи ръце, като се опитваше да предпази лицето си от щракащите зъби. Странни светлини проблясваха около сита и кучето — синьо и яркочервено.

Джирики и няколко сити бяха заобиколили надигащото се огнено същество. Принцът бе малка фигура в сравнение с чудовището от Червената ръка, мечът му от магическо дърво Индрежу бе като черен език срещу трептящите пламъци.

Саймън сниши главата си и запълзя напред — все още се мъчеше да стигне средата на Ясира. Шумът бе оглушителен. Десетки сити тичаха да помогнат Джирики, а други търчаха като полудели — косите и дрехите им горяха.

Изненадващ удар повали Саймън на тревата. Едно от кучетата бе над него, зъбите му се стрелнаха към гърлото му, тъпите нокти драскаха ръцете му. Саймън заопипва земята, намери камъка, който бе изпуснал, и го стовари върху главата на звяра. Кучето изскимтя жално, заби зъбите си в ризата на Саймън и раздра рамото му. Младежът удари отново, после още веднъж. Кучето се отпусна и падна върху гърдите му. Той се претърколи и се измъкна изпод него.

Внезапно се надигна писък, който заглуши врявата, и зимен вятър зави в Ясира — смразяващ повей, който сякаш вледени всичко. Разлюляна от вятъра, огнената фигура в центъра на залата за миг се уголеми още повече, но после се сви в себе си чрез избухвания от надигащи се пламъци. Чу се подобен на гръм звук и съществото от Червената ръка изчезна в дъжд от съскащи искри. Над Ясира се възцари странна тишина.

Зашеметеният Саймън лежеше по гръб и гледаше нагоре. Естественото сияние на здрача се завърна бавно, процеждаше се през могъщото дърво, чиито клони вече не приютяваха живите пеперуди, а бяха обсипани с техните черни останки. Саймън изстена и се изправи на треперещите си крака. Около него жителите на Джао е-Тинукай’и все още се щураха объркано. Онези, които бяха намерили копия и лъкове, избиваха останалите кучета.

Нима ужасният писък бе смъртният вик на огненото същество? Нима Джирики и другите бяха успели да го унищожат по някакъв начин? Младежът се взря в тъмнината по средата на залата и се опита да види кой стои до Мъгливата лампа. Премига и пристъпи напред. Амерасу бе там… и някой друг. Сърцето на Саймън се сви.

Мъж с шлем, изобразяващ озъбено куче, стоеше до Първата баба, обвита в издигащия се от обгорената земя пушек. Едната от облечените в кожа ръце на нападателя бе около кръста й и стискаше крехката й снага, както би я държал любим. Другата ръка бавно повдигна шлема и се видя обветреното лице на Инген Джегер.

— Нику’а! — извика той. — Ийнва! Ела при мен! — Очите на ловеца светеха с алена светлина, отразявайки пламъците по кората на голямото дърво.

Огромната бяла хрътка несигурно пристъпи към ясена. Козината й бе черна от сажди, отворената й паст бе останала почти без зъби. Шима’онари лежеше неподвижен на земята и стискаше в юмрука си окървавена стрела. Кучето направи една крачка, после падна, търкулна се настрани и вътрешностите му се изсипаха.

Ловецът се облещи и изкрещя:

— Ти го уби! Моята гордост! Най-добрият от кучкарниците! — Той повлече Амерасу към умиращото куче. Главата на Първата баба се люшкаше отпуснато. — Нику’а! — изсъска Инген, след това се обърна и бавно огледа Ясира. Навсякъде около него ситите стояха неподвижни, омазаните им с кръв и пепел лица безмълвно отвръщаха на взора на ловеца.