Камъкът на раздялата

Тънките устни на Инген Джегер се изкривиха от мъка. Той вдигна очи към осакатените клони на ясена и нагоре към сивото небе. Амерасу бе притисната до гърдите му, бялата й коса закриваше лицето й.

— Смърт! — извика той.

Настъпи дълъг миг тишина.

— Какво искаш от Първата баба, смъртни? — чу се спокоен глас.

Беше Ликимея. Бялата й рокля бе оцапана с пепел. Тя бе коленичила до съпруга си и държеше окървавената му ръка.

— Ти ни причини достатъчно болка — каза владетелката. — Пусни я. Махни се оттук. Няма да те преследваме.

Инген се взря в нея, като че ли тя бе отдавна забравен крайпътен камък, забелязан след трудно пътешествие. Смръщените му устни се разтеглиха в страховита усмивка и той разтърси безпомощната Амерасу така, че главата й се залюшка. После смъкна кучешкия си шлем — юмрукът му беше безкръвен — и го размаха в лудешка радост.

— Горската вещица е мъртва! — изрева той. — Аз я убих! Похвали ме, господарке, аз изпълних твоята повеля! — Той вдигна другата си ръка към небето и пусна Амерасу да се свлече на земята като захвърлена дреха. Матова кръв блесна по сивата й роба и златните й ръце. Полупрозрачната дръжка на кристалната му кама стърчеше от гърдите й.

— Аз съм безсмъртен! — изкрещя Ловецът на Кралицата.

Задавеният дъх на Саймън проехтя в ужасната тишина.

Инген Джегер бавно се обърна, позна Саймън и устата му се изви в крива усмивка.

— Ти ме доведе при нея, момче.

Една черна от пепелта фигура се надигна в краката на Инген.

— Вениха с’анх! — извика Джирики и заби Индрежу в гърдите на ловеца.

Инген залитна и се прегъна над острието, като го изтръгна от ръката на сита. После бавно се изправи и се закашля. Кръв покапа от устата му и оцапа почти бялата му брада, но усмивката му остана.

— Времето на Децата на зората… свърши! — изхърка той. Чу се жужене и няколко стрели щръкнаха от широкия гръден кош на Инген — стърчаха като бодли на таралеж.

— Смърт!

Този път извика Саймън. И скочи. Ударите на сърцето му отекваха в ушите му като барабани; той усети съскащата песен на втори залп стрели, докато тичаше към ловеца. Замахна с камъка, с който бе убил кучето.

— Сеоман! Не! — извика Джирики.

Ловецът падна на колене.

— Вашата вещица е… мъртва — задъхано каза той и вдигна ръка към приближаващия Саймън. — Слънцето залязва…

Още стрели прелетяха през Ясира и Инген Джегер бавно се свлече на земята.

В сърцето на Саймън пламна омраза като огън и той вдигна камъка високо. Лицето на Инген Джегер бе замръзнало в екзалтирана усмивка и за един кратък миг погледът му улови погледа на младежа. В следващата секунда лицето на Инген изчезна в червен плисък и тялото на ловеца рухна от силата на удара. Саймън се свлече след него с безмълвен яростен вик, цялата му сдържана омраза се изля в подлудяваща вълна.

„Те ми взеха всичко. Те ми се присмяха. Всичко ми взеха!“

Яростта се превърна в някаква дива радост. В тялото му се разля сила. Най-после! Той стовари камъка върху главата на Инген, вдигна го и я размаза отново, и отново, и отново…

Нечии ръце го спряха, вдигнаха го и той пропадна в собствената си червена тъмнина.

Кендхараджа’аро го заведе при Джирики. Вуйчото на принца, както и всички останали жители на Джао е-Тинукай’и, бе облечен в жалейно тъмносиво. И Саймън носеше панталони и риза в същия цвят — унилата Адиту му ги бе дала на следващия ден след изгарянето на Ясира.

Джирики не беше в собствената си къща, а в жилище, направено от розови, жълти и бледокафяви платнища, които приличаха на огромни кошери. Адиту бе казала на Саймън, че жената, която живее там, е лечителка и че се грижела за изгарянията на Джирики.

Кендхараджа’аро, чието лице бе замръзнало в натъжена маска, остави Саймън пред бруления от вятъра вход на къщата и си тръгна, без да каже нито дума. Саймън влезе и се озова в стая, осветявана единствено от една мъжделива сфера на дървена поставка. Джирики лежеше на голямо легло. Ръцете му бяха отпуснати върху гърдите и бяха превързани с ленти копринен плат. Лицето му блестеше от някакво мазно вещество, което само подчертаваше неземния му вид. Кожата му бе обгорена на много места, а веждите му и част от дългата му коса ги нямаше, но Саймън се зарадва да види, че принцът не е обезобразен.

— Здравей, Сеоман — каза Джирики и се опита да се усмихне.

— Как си? — срамежливо попита Саймън. — Боли ли те?

Принцът поклати глава.

— Не страдам много, не и от тези изгаряния, Сеоман. Ние, хората от моя вид, сме направени от издръжлив материал, както може би си спомняш от първата ни среща. — Джирики го изгледа. — А ти как си?

— Ами… добре съм. — Младежът замълча. — Толкова съжалявам. — Срамуваше се от животинския си изблик, срам го беше, че се бе превърнал в пищящ скот пред очите на всички, и това му тежеше много през изминалите няколко дни. — За всичко съм виновен аз.

Джирики понечи да вдигне ръка, но внимателно я отпусна и на лицето му за миг се изписа болка.

— Не, Сеоман, не. Не си направил нищо, за което да се налага да се извиняваш. Това бе ден на ужас, а ти си преживял прекалено много подобни дни.