Камъкът на раздялата

— Успокой се, млади приятелю — каза Джирики и се усмихна ядосано. — Ти си изпълнен с добри намерения, но нямаш достатъчно познание, за да говориш толкова настоятелно. — Изражението му се смекчи. — Не се бой, Сеоман. Нещата се променят. Хикеда’я убиха нашата най-възрастна, повалиха я насред собствената ни свещена къща. Те прекосиха линията, която не може да се прекоси втори път. Може би са искали да го сторят, но по-важен е фактът, че стана. Това е още една причина да ни напуснеш, човешко дете. Няма място за теб във военния съвет на Зида’я.

— Значи ще се биете? — Саймън усети изненадваща искрица надежда в сърцето си.

Джирики сви рамене.

— Да, така си мисля… но как и кога, не мога да кажа аз.

— Толкова много неща… — промърмори Саймън. — И толкова бързо.

— Ти трябва да си тръгнеш, млади приятелю. Адиту скоро ще се върне от посещението си при родителите ни и ще те отведе до мястото, където ще можеш да намериш своите хора. Най-добре да стане бързо, тъй като не е обичайно Шима’онари и Ликимея да отменят заповедите си. Върви. Сестра ми ще дойде при теб в къщата ми край реката. — Джирики се наведе и вдигна нещо от покрития с мъх под. — И не забравяй да вземеш огледалото си, приятелю. — Той се усмихна лукаво. — Може да ти се наложи да ме повикаш отново, а аз все още ти дължа един живот.

Саймън взе блещукащата люспа и я пусна в джоба си. Поколеба се, а после се наведе и внимателно прегърна Джирики, като се опитваше да не докосва раните му. Принцът на ситите докосна бузата на Саймън с хладните си устни.

— Върви си в мир, Сеоман Снежен кичур. Ще се срещнем пак. Обещавам.

— Довиждане, Джирики. — Младежът се обърна и излезе бързо, без да поглежда назад.

Навън, погълнат от водовъртежа на обърканите си мисли, Саймън изведнъж осъзна, че му е студено. Погледна нагоре и видя, че лятното небе над Джао е-Тинукай’и се е смрачило и е придобило по-тъмен оттенък. Вятърът също бе по-хладен от друг път.

„Лятото си отива — помисли си той и отново се уплаши. — И едва ли ще си го върнат“.

Изведнъж целият му дребнав гняв към ситите се изпари и го завладя дълбока печал. Каквото и друго да имаше тук, имаше и красота, невиждана, откакто светът е бил млад, пазена хиляди години от убийствените студове на времето. Сега стените се рушаха под напора на силен зимен вятър. Много прекрасни неща можеха да бъдат разграбени, без да могат да се възстановят.

Саймън забърза покрай реката към къщата на Джирики.

Мътно и изплъзващо се като сън, отпътуването от Джао е-Тинукай’и мина гладко. Адиту пя на своя роден език и Саймън я държеше здраво за ръката, а гората проблясваше и се променяше около тях. Излязоха изпод хладното сиво-синьо небе и попаднаха в самата паст на зимата, която се бе стаила в засада като дебнещ звяр.

Сняг покриваше гората — толкова плътно и студено одеяло, че Саймън трудно си спомни, че вече не е в Джао е-Тинукай’и: тук, извън магическия кръг на Зида’я, делото на Краля на бурите бе ужасяващо реално. И осъзна, че в самото сърце на лятото е пролята кръв.

Вървяха цяла сутрин и половината следобед, като постепенно напускаха най-дълбоката част на гората и навлизаха в покрайнините й. Говореха малко, като че ли ужасният студ бе убил привързаността, която бе разцъфнала между тях. Макар и притеснен от присъствието на Адиту, както винаги, Саймън все пак бе натъжен — но светът се бе променил и той нямаше сила да се бори.

Няколко часа вървяха покрай една бърза река — следваха я, докато не стигнаха до един дълъг полегат склон. Пред тях се простираше огромно водно пространство — сиво и тайнствено като течност в купата на алхимик. Огромен обрасъл с дървета хълм стърчеше от водата като тъмен гръб на животно.

— Това е твоята цел, Сеоман — каза Адиту. — Това е Сесуад’ра.

— Камъкът на раздялата?

— Да, Камъкът на раздялата.

Абстрактното понятие най-после бе станало реалност и Саймън се почувства така, сякаш преминава от един сън в друг.

— Но как ще стигна дотам? Не мога да преплувам!

Без да казва нищо, Адиту го поведе надолу. Стигнаха до мястото, където реката се втурваше към сивата вода и се разбиваше с грохот в скалите. Малко встрани от бурния поток бе закотвена малка сребриста лодка.

— Веднъж на сто зими — каза Адиту, — когато дъждовете са особено обилни, земите около Сесуад’ра се наводняват — макар и това определено да е първият път, когато подобно нещо се случва, докато Ренику Лятната лампа е на небето. — Тя се обърна настрана: не желаеше да се видят изписаните на лицето й мисли, които дори и един смъртен би могъл да разбере. — Ние държим тези хиянха, тези лодки, тук-там, така че Сесуад’ра да не остава недостъпна за желаещите да я посетят.

Саймън се наведе към малката лодка и опипа гладката повърхност на дървото. На дъното лежеше гребло от същия сребрист материал.

— И ти си сигурна, че трябва да отида там? — попита той, изведнъж загубил желание да се сбогува.

Адиту кимна.