Камъкът на раздялата

— Не е това — нещастно промърмори Саймън. — Той ме проследи! Каза, че ме е проследил, за да намери Първата баба! Аз доведох убиеца й тук.

Джирики поклати глава.

— Това е било замисляно отдавна. Повярвай ми, Червената ръка не може да изпрати лесно един от своите в крепостта на Джао е-Тинукай’и за толкова кратко време. Инелуки все още не е толкова силен. Това бе добре замислена атака, дълго подготвяна. И Утук’ку, и Кралят на бурите са изразходвали значителна част от мощта си, за да я осъществят. Нима мислиш, че това, че Утук’ку попречи на Първата баба да говори точно когато тя щеше да разкрие замисъла на Инелуки, е просто съвпадение? Това, че съществото от Червената ръка успя да си пробие път дотук точно в този момент и на цената на огромно количество магическа сила? И наистина ли мислиш, че ловецът Инген просто се е мотаел из гората и изведнъж е решил да убие Родената на кораб Амерасу? Едва ли, аз не мисля така — макар и да е вярно, че той би могъл да се натъкне на твоята следа отпреди Адиту да те доведе тук. Инген Джегер не беше глупак, а и би било несравнимо по-лесно за него да проследи един смъртен, отколкото някой от нас, но той все някак щеше да влезе в Джао е-Тинукай’и. Кой знае откога е чакал пред Лятната порта, след като я е открил, чакал е господарката му да го насъска срещу враговете си в подходящия момент. Това е военен план, Сеоман, точен и отчаян план. Сигурно много са се страхували от мъдростта на Първата баба.

Джирики вдигна превързаната си ръка и докосна челото си.

— Не поемай вината върху себе си, Сеоман. Смъртта на Амерасу е била предопределена в черните бездни под Накига, а може би и по времето, когато Двете семейства са се разделили при Сесуад’ра преди хиляди години. Ние сме раса, която дълго помни раните си, макар и да мълчи. Ти не си виновен.

— Но защо? — Саймън искаше да повярва на думите на Джирики, но ужасното чувство за загуба, което бе заплашило да го обземе на няколко пъти тази сутрин, не си отиваше.

— Защо? Защото Амерасу е проникнала в скритите мисли на Инелуки — и кой би могъл да го направи по-добре от нея? Тя най-накрая бе разгадала замисъла му и се канеше да го сподели със своя народ. А сега може и никога да не разберем; а може би ще разберем, когато Инелуки реши да ни го покаже в цялата му неизбежност. — Той като че ли потръпна. — В името на нашата Горичка, Сеоман, ние загубихме толкова много! Не само великата мъдрост на Амерасу, но и последната си връзка с Градината. Ние наистина сме бездомни. — Той вдигна очи към вълнуващия се таван и ъгловатото му лице се окъпа в бледожълта светлина. — Хернистирците имат песен за нея, знаеш ли? — И запя тихичко:

— Снежнобяла гръд, жената от разпененото море,

тя е светлината, която сияе през нощта,

докато дори звездите се опият…

Пое си полека дъх, за да облекчи обгореното си гърло. Изненадваща ярост изкривяваше обикновено спокойното му лице.

— Дори и от мястото, където живее Инелуки, дори отвъд смъртта, как можа да изпрати непознат да убие майка му!?

— Какво ще правим? Как можем да се борим срещу него?

— Не трябва да се тревожиш за това, Сеоман Снежнокъдри.

— Какво искаш да кажеш? — Саймън едва обузда гнева си. — Как можеш да ми кажеш подобно нещо? След всичко, което сме видели заедно?

— Не исках да те обидя, Сеоман. — Ситът се усмихна тъжно. — Забравил съм дори и най-обикновената любезност. Прости ми.

Саймън видя, че събеседникът му наистина чака, и каза:

— Разбира се, Джирики. Прощавам ти.

— Исках да кажа, че ние, Зида’я, трябва да свикаме нашите съвети. Баща ми Шима’онари е тежко ранен и Ликимея, майка ми, трябва да свика народа ни… но не в Ясира. Мисля, че никога вече няма да се събираме на това място. Знаеш ли, Сеоман, че великото дърво е изгоряло и е станало бяло като сняг? Не сънува ли ти някога подобно нещо? — Джирики сведе глава; погледът му сияеше с мека светлина. — О, прости ми отново. Мисълта ми се скита и забравя важните неща. Казаха ли ти вече? Ликимея постанови, че можеш да тръгнеш.

— Да тръгна? Да напусна Джао е-Тинукай’и? — Внезапната радост бе съпроводена и от неочаквана струя от съжаление и гняв. — Защо сега?

— Защото това бе последното желание на Амерасу. Тя го е казала на родителите ми преди да започне събранието. Защо си толкова разстроен? Нали ще се върнеш при твоя народ. Така е най-добре, каквото и да се случи. Ние, Зида’я, трябва да скърбим за загубата на нашата най-възрастна, нашата най-добра. Това вече не е място за смъртни… а и ти го искаше, нали? Да се върнеш при своите хора?

— Но вие не можете просто да се затворите и да обърнете гръб на всичко! Не и този път! Не чу ли Амерасу? Всички трябва да се бием срещу Краля на бурите! Ще е страхливост да не го направим! — Строгото, но майчинско лице на Амерасу изведнъж се появи отново пред него, поне в паметта му. Прекрасните й мъдри очи…